Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 4

Предизвикателството се състоеше в следното: Титан се намираше на два светлинни часа от Земята. Следователно „Експлорър“ не можеше да бъде управляван в реално време от Земята. Закъснението от четири часа в предаването на командите бе прекалено дълго, а климатичните условия в Море Кракен се променяха прекалено бързо. Софтуерът трябваше да е в състояние да взима самостоятелни решения. Трябваше да е умен. Трябваше да мисли сам.

С други думи, трябваше да е изкуствен интелект.

По някакъв странен начин проблемното минало на Мелиса ѝ оказа голяма помощ. Тя наруши всички правила в програмирането. За да постигне целта си, трябваше да създаде нови парадигми на програмирането и дори нов език, базиран на концепцията за т.нар. „неподредена логика“¹¹. Това бе стара идея в програмирането, която се основаваше на по-свободен и непре- цизен компютърен код, целящ постигането на приблизителни, а не точни резултати. Мелиса обаче отведе неподредената логика една стъпка по-далече. Тя разбираше, че човешкият мозък работи именно на принципа на неподредената логика. Ние можем да разпознаем лице или да обхванем цял пейзаж за частица от секундата, а това не е по силите дори на най-мощния суперкомпютър. Ние можем да обработваме терабайти информация с мигновена скорост, макар начинът, по който го правим, да не е прецизен.

„Как го постигаме?“, бе първият въпрос, който си зададе Мелиса. Правим го, защото човешкият мозък е програмиран да визуализира огромни масиви информация. Когато погледнем даден пейзаж например, ние не го възприемаме пиксел по пиксел. Възприемаме го като едно цяло. Затова успееше ли да програмира компютъра така, че да визуализира числени стойности - или още по-добре, не само да вижда, но и да чува данните, - щеше да получи мощен изкуствен интелект, построен на принципите на „неподредената логика“.

Макар да бе заклета атеистка, Мелиса нарече този нов програмен език Fiat Lux в чест на първите думи, уж произнесени от Господ след предполагаемото сътворение на света: Да бъде светлина.

Вместо да се стреми към постигането на правилни, абсолютно безпогрешни резултати, решенията, които Fiat Lux даде в началото, бяха пълни с грешки. Това не бе проблем. Ключът се криеше в самоусъвършенстването. Когато стигнеше до погрешно решение, програмата се самоусъвършенстваше. Учеше се от грешките си. Грешките, които правеше при решаването на следващата задача, бяха по-малко. А на по-следващата - още по-малко.

Самоусъвършенстващата се софтуерна платформа, която бяха създали Мелиса и екипът ѝ, работеше добре. За известно време. Ставаше все по-точна, все по-сложна. С времето обаче започваше да деградира, да се „чупи“, както се изразяваха програмистите, преди да се скапе окончателно. Мелиса си блъска главата в стената цяла година, за да разбере защо става така, защо софтуерът неизменно се разпада. И една безсънна нощ сякаш получи откровение, прозрение. Хрумна ѝ софтуерен трик, който да оправи проблема, трик, който бе толкова прост, толкова елементарен, толкова лесен, че тя се учуди как не се е сетила по-рано.