Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 156
Дъглас Престън
- Трябва да ме оставиш тук! - извика му Дороти.
- Казах ти да млъкнеш! - Джейкъб я сграбчи и отново я уви в одеялото, въпреки протестите ѝ. Изправи се и продължи ту да тича, ту да се пързаля по склона, като се стараеше да пренася тежестта си повече на здравия крак. След стотина метра започваше горичка, потънала в мрак. Успееше ли да стигне до нея преди преследвачите да превалят хълма, имаше шанс да им се измъкне. А добереше ли се до следващия рид, щеше да стигне Локс Крийк. Непосредствено до старите сушилни за хмел имаше голяма ферма за цветя с оранжерии и постройки, които предлагаха милион скривалища. Само да стигнеше дотам...
Разнесе се нов вик, Джейкъб се обърна и видя лъчите на фенерите да шарят по склона. Единият го подмина, но се върна и го освети, след което прозвуча стряскащо пук! Той се хвърли на земята и се претърколи, без да изпуска увития в одеялото робот. Стреляха по него! Това бе жестоката истина: искаха да го убият.
Лежеше в тревата и дишаше тежко, обзет от паника, а кракът му изгаряше от болка. Лъчът на фенера мина над главата му. Не можеше да им позволи да го хванат. Трябваше да стане, да хукне отново и да стигне до дърветата.
Но поне Дороти бе млъкнала.
Скочи и се затича.
Продължи да бяга на зигзаг, а лъчът на друг фенер освети гърба му и се оплита да не го изпусне този път.
Продължи да тича, да скача, да лавира. Добра се до дърветата - рехава горичка от евкалипти, - но не спря да тича, а продължи да се препъва в мрака, да си проправя път сред падналите клони и бодливите храсталаци. Докато тичаше по склона, лунната светлина му помагаше да се ориентира, но тук, в горичката, цареше непрогледен мрак. Опипваше пътя си напред, но имаше прекалено много ниски клони и шубраци. Те все се закачаха за дрехите му, но Джейкъб не смееше да включи фенерчето.
- Аз мога да виждам в тъмното - прозвуча приглушеният глас на Дороти. - Качи ме на конче.
- Само ако обещаеш да спреш да спориш.
- Обещавам.
Джейкъб я измъкна от одеялото, захвърли го настрани и я вдигна на раменете си. Тя стисна пластмасовите си крака около врата му и се вкопчи в косата му с тригтръстите си ръце.
- Направо.
И Джейкъб забърза направо.
- Сега наляво... още малко... направо... Можеш и по-бързо... Леко наляво... - Тя продължи да го насочва, докато Джейкъб тичаше сред дърветата, отначало по-бавно, а после - след като доби увереност - все по- бързо и по-бързо.
Лъчите на фенерите пронизаха горичката и озариха дънерите над главата му.
- Тичай! - подкани го Дороти.
Джейкъб затича по-бързо.
- Настигат ни! - каза Дороти. - Тичай по-бързо!
Джейкъб се опита да ускори крачка, но имаше чувството. че кракът му ще се разцепи на две. Куцаше лошо и вдигаше много шум. Чуваше пукота на клони под краката на преследвачите си.
