Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 122

-      Не помня. Някъде.

-      Потърсих в Гугъл. Не открих нищо. Искам да се сетиш къде си я видял.

-      Татко, трябва да тръгвам на училище. Ще го направя по-късно.

Баща му си погледна часовника.

- Добре, ще поговорим, като се върнеш. Това, което се научил, не бива да те притеснява по никакъв начин. Зная, че периодът е труден... Но ще се справим. Искам да знаеш... искам да знаеш, че много те обичам.

Последните му думи изненадаха Джейкъб. Баща му почти никога не изричаше подобни думи. Нищо чудно да го бе накарала психотерапевтката.

Баща му излезе. Джейкъб отиде до килера, извади Дороти и я сложи на леглото. Уви я в одеяло, после взе раницата си за училище, изсипа учебниците и напъха на тяхно място дрехи, чипс, няколко блокчета мюсли с плодове, пари и мобилния си телефон. Облече си якето, излезе от стаята и тръгна право към гаража.

-      Какво носиш в одеялото? - попита майка му. Баща му вече бе отишъл в работилницата си.

-      Неща за училище.

-      Не си закусил.

-      Закъснявам. Ще си купя нещо. - Измъкна се през вратата, взе колелото, върза увитата в одеяло Дороти на багажника и завъртя педалите. В края на дългата лъкатушна алея, откъдето домът им вече не се виждаше, спря. Бе чул приглушен вик, долетял откъм Дороти.

-      Какво има?

-      Извади батерията от мобилния телефон, за да не могат да ни проследят.

Джейкъб порови в раницата, откри телефона и махна батерията.

-      Реши ли къде ще ходим? - попита приглушеният глас.

-      Ами... не още - отвърна Джейкъб и се спусна надолу по склона, като набираше скорост. Реши, че е най-добре да избягва района на училището. Затова щеше да отиде на плажа. Прогнозата вещаеше буря и вълните щяха да стават все по-големи и по-големи. Може би дори щеше да успее да види някой маверик.

Спусна се към яхтеното пристанище и въртя педалите, докато пясъкът не стана прекалено дълбок. Спря на края на скалистия нос, подпря колелото на един храст и пристъпи към ръба на скалите, за да се наслади на гледката.

Господи, беше страхотно! Красиви големи вълни! И двама опитни сърфисти! Фантастично! За пореден път насладата от живописната гледка бе вгорчена от ужасната реалност: единият му крак бе по-къс от другия. Никога нямаше да яхне някоя голяма вълна.

Зад гърба му се разнесе приглушен недоволен глас:

-      Ей, ами аз?

Той се обърна.

-      Какво?

-      Няма да ме оставиш тук, нали? Не виждам нищо!

-      Нали искаше да останеш скрита.

-      Не ми харесва, когато не виждам! Получавам пристъпи на клаустрофобия!

-      Боже! - измърмори Джейкъб, след което развърза робота и разви одеялото.

-      Благодаря - каза Дороти.

-      Как е възможно робот да страда от клаустрофобия?

-      Нямам представа, но е факт, че страдам.

Джейкъб разстла одеялото и седна на него, за да наблюдава сърфистите. Роботът се затътри към него и седна зад гърба му, като тупна непохватно на земята. После попита: