Читать «Денят след утре» онлайн - страница 362

Представянето на Елтон Либаргер в Шарлотенбург ще бъде научно и духовно утвърждаване на нашата цел. Доказателство за фанатичния ни стремеж към възраждане на Райха. В края на тържеството е предвидена втора церемония, която ще се състои в мавзолея зад двореца само за най-подбраните гости. Там един от младежите ще бъде избран, за да заеме мястото на Либаргер и да се превърне в месия на новия Райх. В момента на избора той ще убие Либаргер, а после ще бъде подготвен за операцията, благодарение на която след две години ще стане наш водач.

Най-висшият кръг на Организацията се състои от четирима: аз, Ервин Шол, Густав Дортмунд и Ута Баур. Ние сме тези, които продължиха след Нюрнберг, след Борман, Химлер и останалите.

За петдесет години Шол, Дортмунд и Ута Баур постигнаха богатство и власт, докато аз оставах в сянка, за да ръководя експериментите. За петдесет години те остаряха и с наближаването на триумфа ставаха все по-жестоки и горделиви.

Успехът с Либаргер позволи на Шол да избере дата за тържеството в Шарлотенбург. Седем от предварително избраните обекти бяха все още живи, но вече не се нуждаехме от тях. Директивата на Шол бе те да бъдат умъртвени като другите, но вместо да изгорим телата, трябваше да ги разпръснем из Европа. Близките им останаха невредими, за да страдат от ужас, докато вестници, радио и телевизия шумно коментират чудовищните убийства. Това бе израз на върховно презрение, запокитено в лицето на целия свят. Човешкият живот губеше всякаква стойност, когато преставаше да служи на Организацията. За Шол това бе ехо от славното минало, в чието възраждане вярваше твърдо.

През тези петдесет години имах достатъчно време да размишлявам върху онова, което извършихме. И продължаваме да вършим. Върху онова, което се крие в бъдещето. Опитахме да постигнем невъзможното и успяхме. Самият факт е свидетелство за нашите способности. Работейки в почти пълна изолация от околния свят ние разработихме процес за хирургически операции на атомно ниво при свръхниски температури — нещо немислимо за съвременната медицина и физика. Целта бе да докажем нашия гений. Нашата изобретателност. Да докажем, че в днешния зажаднял за технологии свят никой не може да се мери с нас. Нито японците. Нито американците. Монополът ни принадлежи без съмнение. А това е само началото.

Но… — Внезапно лицето на Залетл стана замислено и мрачно, като засенчено от облак. За броени секунди той сякаш се състари с десетилетия. — Зад нашето дело стоеше същата цел, която причини смъртта на шест милиона евреи и още безброй милиони по бойните полета и под падащите бомби в хиляди разрушени градове. Същата машинация, която превърна в руини половин Европа.

През 1946 година стоях на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, обкръжен от виновниците за това. Гьоринг, Хес, Рибентроп, Фон Папен, Йодл, Редер, Дьониц — от горди и високомерни властници те се бяха превърнали в състарени, грохнали и съсипани мъже. Застанал сред тях, аз си спомних как веднъж ме предупредиха да не посещавам Vernichtungslager, лагерите на смъртта. Не отивайте, казваха ми, защото не ще ви позволят да опишете видяното. Все пак отидох. В Аушвиц. И предупреждението се оказа вярно. Не защото не ми позволиха да опиша видяното, а защото не можех да го опиша. Купищата очила. Купищата обувки. Купищата кости. Купищата човешка коса. Мислех, че никога не съм срещал онзи чудовищен начин на мислене, който бе направил възможно това. Нито в живота, нито в театъра, нито в киното. И все пак то съществуваше.