Читать «Денят след утре» онлайн - страница 329

Откакто напуснаха Берн, тя бе гледала разсеяно през прозореца, но сега изведнъж се разсъни и зададе въпроса категорично. Отвън някакъв огромен средновековен замък надвисваше над линията като задремал каменен великан, още пазещ спомени отпреди осем века.

Докато наближаваха гарата, Фон Холден напрегнато се оглеждаше за признаци на полицейска активност. Ако Озбърн бе предупредил властите, Тун беше първото място за претърсване на влака. Трябваше да бъде готов. Знаеше, че Вера не е забелязала Озбърн, иначе нямаше да се държи толкова спокойно. Тъкмо затова я водеше със себе си — за да я използва като коз срещу противниците.

След броени секунди се изравниха с гарата. Сега щеше да се реши всичко. Сетне гарата изостана назад и влакът ускори ход. Фон Холден въздъхна от облекчение. Градчето изчезна и отпред се появиха водите на Тунското езеро.

— Попитах ви още колко…

Фон Холден я погледна право в очите.

— Не мога да разкрия къде отиваме. Забранено ми е.

Той рязко стана и тръгна към тоалетната. Вагонът беше почти празен. Сутрин навярно имаше повече пътници. Съботните планински излети започваха рано, за да могат хората да се наслаждават цял ден на великолепните алпийски пейзажи.

В Интерлакен трябваше да сменят влака. До идването на следващия влак от Берн имаше достатъчно време за действие. Щяха да се прехвърлят, после Фон Холден щеше да си измисли претекст да остави Вера във вагона — телефонно обаждане или нещо подобно — и щеше да се върне на гарата, за да убие Озбърн.

138.

На излизане от Берн влакът мина по мост над стоманеносивите води на река Аар. Високо горе на стръмния склон над града се издигаше великолепна готическа катедрала. После влакът ускори ход и катедралата изчезна зад силуетите на фабрични сгради и складове. Край прозорците прелетя малка горичка и изведнъж се ширнаха алпийски ливади.

Озбърн се облегна назад, пъхна ръка под сакото си и опипа масивната дръжка на револвера. Знаеше, че Маквей вече е открил липсата на оръжието, значката и писмото. Сигурно веднага бе разбрал кой ги е задигнал. Но сега яростта на Маквей нямаше значение. Тя беше част от един друг, далечен свят.

Според картата Интерлакен се намираше на югоизток от Берн. Фон Холден не бягаше от Швейцария. Напротив — навлизаше все по-навътре в страната. Какво можеше да го води към Интерлакен?

През клоните на дърветата Озбърн зърна слънчеви отблясъци по някакво езеро, после мислите му се насочиха към черната раница, която носеше Фон Холден, докато се качваше на влака. В нея имаше нещо голямо и ръбесто. Спомни си разговора с Ремер по пътя за Франкфурт. Старицата, която бе видяла Фон Холден да напуска таксито, говореше за голям бял сак. Свидетелите от франкфуртската гара също споменаваха за обемист багаж. Това означаваше, че Фон Холден носи нещо със себе си още от Берлин.

„Щях ли да се обременявам с багаж, ако бях убил трима полицаи и трябваше да се спасявам с бягство? Да, ако този багаж е нещо изключително важно.“

Каквото и да бе, то продължаваше да лежи в черната раница. Така или иначе, крайната цел на Фон Холден си оставаше пълна загадка, както и намеренията му след като я достигне.