Читать «Денят след утре» онлайн - страница 322

Озбърн го изгледа втренчено.

— А ние какво ще правим? Дали да не си поделим посоките? Вие в едната, аз в другата.

— Докторе… — Ремер се запъна и Озбърн усети, че след миг ще го изхвърлят от играта. — Знам, че искате да присъствате. Знам колко е важно за вас. Но не бих искал да попаднете между два огъня.

— Ремер, готов съм да поема риска. Не се тревожете.

— Не става дума за вас, докторе. Но в момента сте прекалено напрегнат и можете да съсипете всичко. Онзи човек е убил хладнокръвно трима полицаи и едно двайсетгодишно момиче. Методите му подсказват, че Нобъл навярно е прав и имаме работа с боец от Спецназ. Минал е специално обучение в Съветската армия, а може би и в ГРУ, което го поставя поне шест нива над най-добрите агенти на КГБ. Подобни хора са сред елита на най-опасните убийци в света и нормален човек просто не е в състояние да разбере техния начин на мислене. Залавянето му няма да е лесно. Не бих искал заради вас, или заради когото и да било да загинат още полицаи. Върнете се в Берлин, докторе. Обещавам, че когато му дойде времето, ще ви уредя разговор с двамата.

С тия думи Ремер стана иззад бюрото и тръгна към вратата на кабинета. Озбърн го сграбчи за ръката.

— Ремер, не можете да ме прогоните просто така. Маквей не би го сторил.

— Не би го сторил ли? — мрачно се разсмя Ремер и бутна ръката му настрани. — Маквей ви доведе заради своите цели, доктор Озбърн. Само заради тях. Тъй че не се залъгвайте. А сега направете каквото ви казах. Върнете се в Берлин и се настанете на старото място, в хотел „Палас“. Ще ви потърся при първа възможност.

Ремер отвори вратата, мина край началник-гарата и се отправи към перона. Озбърн изчака малко и го последва. Видя как Ремер се приближи към струпаните полицаи и размени няколко думи със свидетелите. После групата се разпадна. Напълно. На нейно място нахлуха безименни хора, сякаш изобщо нищо не се беше случило. И Озбърн се озова съвсем сам сред франкфуртската гара. Отстрани биха могли да го сметнат за безгрижен турист, който се вълнува единствено от разписанието на влаковете. Но вълненията му бяха далеч по-сериозни.

Вече бе решил твърдо, че спътничката на Фон Холден не е Вера — може би имаше черна коса и приличаше на нея, но не можеше да е тя. Двамата пътуваха за Франция или Швейцария. А след това накъде?

И кое беше по-лошо? Да бъдат настигнати от полицията или да избягат?

Дори ако успееха да открият Джоана Марш, дори ако се окажеше, че тя знае нещо, Фон Холден си оставаше последният ръководител на Организацията, последната пряка нишка към смъртта на баща му. Ако попаднеше на полицейска засада, Фон Холден щеше да се бие. И да бъде убит. А това означаваше край на всичко.

Ремер му бе заръчал да се върне в Берлин. Да се настани в хотела и да чака. Но Озбърн бе чакал цели трийсет години. Стига толкова!

Изведнъж осъзна, че без да усети е прекосил гарата и наближава изхода към улицата. В този момент нещо привлече погледа му. Завъртя глава и видя, че откъм перона се задава с бърза крачка черният сервитьор. Негърът смъкваше в движение бялата си престилка и непрестанно се озърташе през рамо, сякаш се боеше от преследвачи. Когато стигна до изхода, той се озърна за последен път, захвърли престилката в близкото кошче и изтича навън. За момент Озбърн се запита какво става. После разбра.