Читать «Денят след утре» онлайн - страница 312

Озбърн завъртя глава и зърна лицето на Ремер, осветено от жълтеникавите лампички. Ремер гледаше Маквей с неописуемо желание да го види отново здрав.

— Озбърн е тук, Маквей — каза немецът. — Нищо му няма.

Озбърн дръпна кислородната маска от лицето си, протегна ръка към Маквей и видя, че детективът го гледа.

— Скоро ще пристигнем в болницата — каза Озбърн, опитвайки да го успокои.

Маквей болезнено се закашля и затвори очи.

Ремер погледна санитаря.

— Ще се оправи — каза Озбърн, продължавайки да стиска ръката на Маквей. — Оставете го да почива.

— По дяволите почивката. Слушайте. — Изведнъж Маквей стисна здраво ръката на Озбърн и отвори очи. — Залетл… — Той дълбоко си пое дъх. — Залетл каза… рехабилитаторката на Либаргер… онова момиче… утре сутрин…

— Ще излети със самолета за Лос Анджелис! — задъхано довърши Озбърн. Боже Господи, той не го каза случайно! Тя трябва да е жива. Някъде тук, в Берлин!

— Да…

128.

Самостоятелната стая на шестия етаж в Берлинската университетска клиника беше мрачна и тиха. След прегледа бяха откарали Маквей в интензивното отделение, а Ремер бе отишъл за рентгенова снимка и наместване на костите. Сега Озбърн беше сам. С изгорялата си коса и вежди би могъл да мине за двойник на Юл Бринър или новобранец от морската пехота. След прегледа и банята лекарите му бяха предложили успокоителни, но той отказа.

Знаеше, че берлинската полиция издирва Джоана Марш из целия град. Тази мисъл би трябвало да го успокои, но въпреки всичко не можеше да заспи. Може би се дължеше на преумората, или пък слабото отравяне с цианид проявяваше неподозиран страничен ефект на възбуда. Така или иначе, Озбърн се чувстваше удивително бодър. Виждаше в гардероба изпоцапаните си дрехи и смачкания костюм на Маквей. Малко по-настрани виждаше през отворената врата стаята на дежурните сестри. Някаква висока блондинка разговаряше по телефона и в същото време нанасяше данни в компютъра. После към нея пристъпи дежурният лекар и сестрата разтърка очи, докато той прелистваше документите върху бюрото й. Изведнъж Озбърн се запита откога не е бил на дежурство. И дали изобщо някога е бил. Имаше чувството, че е пристигнал в Европа преди векове. От влюбен лекар светкавично се бе превърнал в преследвач, жертва, беглец и отново преследвач, но вече в екип с полицаи от три държави. В този нов живот бе застрелял трима терористи, между тях и една жена. Лекарската му практика в Калифорния съществуваше само като неясен спомен. Реална и в същото време нереална. Но не беше ли такъв и целият му живот? Реален и в същото време нереален. Всичко бе станало само защото нямаше сили да превъзмогне смъртта на баща си. И все още нищо не се бе променило. Точно това не му позволяваше да заспи. Беше опитал да открие отговора от труповете на Шол и Залетл. Напразно. И всяка надежда изглеждаше загубена, докато Маквей не му припомни думите на Залетл. Може би докторът наистина ги насочваше към рехабилитаторката, а може и да бе имал предвид нещо съвсем друго. Тя можеше да се окаже свързана със загадката, или пък да е напълно невинна. Но така или иначе, Джоана Марш беше липсващо парче от мозайката — също като Шол след смъртта на Мериман. Значи все още имаше надежда. Но след като Маквей бе излязъл от играта за неизвестно време, възникваше новият безмилостен въпрос.