Читать «Денят след утре» онлайн - страница 16

Жан Пакар махна с ръка на минаващия келнер и помоли на френски за чаша вода. После отново се обърна към Озбърн и продължи да говори за обичайната практика в „Колб“.

След приключване на анкетата, обясни той, всички досиета с писмени, откопирани или фотографски материали, включително и негативите, се връщат на заинтересованото лице. Детективът представя в местния клон отчет за разходите и свършената работа, а фирмата от своя страна праща сметката на клиента.

Сервитьорът се приближи. Пакар благодари на френски, отпи глътка вода, после остави чашата и погледна Озбърн.

— Тъй че разбирате колко чиста, дискретна и проста е нашата процедура.

Озбърн се усмихна. Харесваше не само процедурата, но и стила на частния детектив. Трябваше му човек, на когото да се довери, а Жан Пакар изглеждаше точно такъв. Един погрешен избор можеше да подплаши убиеца и да провали всичко. Оставаше още един проблем и Озбърн просто нямаше представа как да го преодолее. Но следващите думи на Жан Пакар премахнаха затруднението.

— Бих ви запитал защо желаете да открием този човек, но усещам, че предпочитате да не засягам темата.

— Лични дела — тихо каза Озбърн.

Жан Пакар кимна с разбиране.

През следващите четирийсет минути Озбърн разказа с пълни подробности малкото, което знаеше за търсения човек. Кафенето на улица Сен Антоан. По кое време го е видял там. На коя маса е седял. Какво е поръчал. Факта, че е пушил цигара. По кой път е тръгнал след инцидента, когато не е подозирал, че го наблюдават. Бягството към метрото на булевард Сен Жермен, след като бе разбрал за преследването.

Озбърн затвори очи, представи си го и подробно описа външността на Анри Канарак — такъв, какъвто го бе видял преди часове в Париж и такъв, какъвто го помнеше от онзи далечен миг в Бостън. През цялото време Жан Пакар не каза почти нищо, само вмъкваше тук-там по някой въпрос или молеше за уточнение. Не водеше записки, просто слушаше. Накрая Озбърн му даде портрета на Канарак, който бе нарисувал върху лист за писма с емблемата на хотела. Дълбоко хлътнали очи, масивна челюст, назъбен белег под лявото око, прорязващ скулата косо към горната устна, щръкнали почти под прав ъгъл уши. Скицата беше надраскана грубо, като от десетгодишно хлапе.

Жан Пакар сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си.

— След два дни ще ви се обадя — каза той. После допи водата и излезе.

Пол Озбърн дълго гледа след него. Не знаеше нито какво да изпитва, нито какво да мисли. По чиста прищявка на съдбата случайният избор на кафене в един непознат град бе променил всичко и бе настанал денят, който Озбърн не вярваше да дочака. Внезапно се бе появила надежда. Не само за мъст, но и за избавление от дългото и ужасно робство, на което го бе обрекъл убиецът. Защото в течение на почти три десетилетия от юношеството до зрялата възраст животът му беше непрестанна мъка, изпълнена със самота, страх и кошмари. Въпреки волята му онзи миг се повтаряше отново и отново в неговото съзнание. Глождеше го безмилостното чувство за вина, породено от убеждението, че по някакъв начин е причинил смъртта на баща си, че би могъл някак да я предотврати, ако беше по-добър син, ако бе проявил повече бдителност, за да забележи ножа, да извика или дори да се изпречи на пътя му. Но това не изчерпваше всичко. Останалото бе още по-мрачно и мъчително. По целия си жизнен път през кабинетите на психолози и психоаналитици, даже в привидната крепост на професионалните успехи, той се бе сражавал безуспешно с друг, далеч по-трагичен демон: вцепеняващият, унизителен ужас на самотата, породен от категоричното доказателство на убиеца колко е мимолетна всяка обич.