Читать «Денят след утре» онлайн - страница 15

Пред мигащия светофар Анес намали скоростта и се озърна към Канарак. От самото начало бе забелязала синините по лицето му, но в неясната светлина на таблото те изглеждаха още по-грозни.

— Пак ли взе да пиеш? — Гласът й бе хладен, почти жесток.

— Мишел е бременна — отвърна той, като се взираше към жълтите лъчи на фаровете сред мрака.

— От радост ли се натряска, или от мъка?

— Не съм се натряскал. Един човек ме нападна.

Тя го стрелна с поглед.

— Какъв човек?

— Никога не го бях виждал.

— И после?

— Избягах — отвърна Анри, без да откъсва очи от уличното платно.

— На стари години най-сетне си взел да поумняваш.

Анри извърна глава към нея.

— Тоя път беше различно… Бях в кафене „Стела“. Онова, на улица Сен Антоан. На прибиране след работа седнах да изпия едно кафе и да почета вестника. Изневиделица някакъв тип връхлетя, повали ме на пода и почна да ме бъхти. Келнерите го дръпнаха и аз избягах.

— Защо е избрал точно теб?

— Не знам. — Канарак отново се загледа напред. Нощта отстъпваше място на утрото. Уличните лампи автоматично се изключваха. — После ме проследи. През Сена, в метрото… Успях да го изпреваря и скочих в един вагон, преди да ме настигне. И…

Отсреща някакъв минувач с куче пресичаше улицата. Анес намали скоростта, после отново превключи.

— И какво стана после?

— Погледнах през прозореца. Видях как двама полицаи го спипаха.

— Значи е бил луд. Поне веднъж и от полицията да има полза.

— Може да не е бил луд.

Анес го погледна. Усещаше нещо недоизказано.

— Какво има?

— Беше американец.

В един без десет след полунощ Пол Озбърн стигна до хотела на авеню Клебер. Петнайсет минути по-късно той се свърза от стаята си с Лос Анджелис. Адвокатът му го насочи към друг адвокат, който обеща да провери как стоят нещата. В един и двайсет телефонът иззвъня. Обаждаше се парижанин на име Жан Пакар.

След малко повече от пет часа и половина Жан Пакар седеше срещу Пол Озбърн в хотелския ресторант. Изглеждаше в изключително добра форма за своите четирийсет и две години. Беше късо подстриган и костюмът висеше хлабаво върху костеливото му тяло. Не носеше вратовръзка и разкопчаната яка на ризата разкриваше може би нарочно дългия крив белег, който пресичаше диагонално гърлото му. Пакар беше бивш легионер, а по-късно наемник в Ангола, Тайланд и Салвадор. Сега работеше за „Колб интернешънъл“, рекламирана като най-голямата детективска фирма в света.

— Не гарантираме нищо, но правим каквото е по силите ни и за повечето клиенти това се оказва достатъчно — обясни той с изненадващо топла усмивка.

Сервитьорът донесе горещо кафе и поднос с кифлички, после се оттегли. Жан Пакар не посегна към масата. Гледаше Озбърн право в очите.

— Искам да обясня — продължи той. Английският му беше приличен, макар и със силен акцент. — Всички детективи на „Колб интернешънъл“ са щателно проверени и имат безупречни препоръки. Ние обаче работим не като служители на фирмата, а като независими предприемачи. Получаваме задачите си от местните клонове и делим хонорара с тях. Във всички останало сме независими. Работим самостоятелно, освен ако решим да потърсим помощ. Може да се каже, че тайната на клиента е свещена за нас. А това става най-лесно, когато нещата се уреждат на четири очи между детектив и клиент. Сигурен съм, че ще го оцените, особено в днешно време, когато и най-деликатната информация е достъпна за всеки, готов да плати.