Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 303

— Няма да стане — рече той и ритна крака ми обратно.

Отново се извъртях, едва удържайки тежестта си с две ръце. За момент той се взря в мен отвисоко. После погледна отвъд бойните ями и кимна с леко задоволство. Дъждът плющеше около нас.

— Е, веднъж и аз да те гледам отгоре надолу.

— Майната ти — изпъшках аз.

— Знаеш ли, онази пантера долу може да се окаже от твоите приятели. Ирония на съдбата, нали?

— Свършвай по-бързо, Рад. Ти си продажен боклук. Каквото и да сториш, няма да промениш тази истина.

— Браво, Такеши. Хайде, покажи колко си морален. — Лицето му се изкриви и за момент си помислих, че незабавно ще смаже пръстите ми с крак. — Както винаги правиш. О, Радул е скапан престъпник. Радул не може сам да се справи, веднъж трябваше да му спасявам шибания живот. Правиш го, откакто ми отмъкна Ивона и до ден-днешен не си се променил, мамка ти.

Зяпнах в дъжда срещу него и почти забравих ямата под себе си. Изплюх водата от устата си.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Знаеш много добре какви ги дрънкам! Онова лято при Ватанабе, Ивона Вашарели със зелените очи.

Името разбуди спомен. Рифът Хирата, дългокракият силует над мен. Мокро, солено тяло върху влажните гумени костюми.

Дръж се здраво.

— Аз… — Замаяно тръснах глава. — Аз си мислех, че се казва Ева.

— Виждаш ли, мамка му, виждаш ли! — Думите се изляха като гной, като застаряла отрова. Лицето му се изкриви от ярост. — Ти не даваше пет пари за нея, гледаше само да изчукаш поредната бройка.

За една безкрайна секунда миналото ме връхлетя като прибой. Носителят пое властта в свои ръце и аз увиснах сред грейнал тунел от калейдоскопичните образи на онова лято. На верандата при Ватанабе. Жегата ни притиска от оловното небе. Оскъдният ветрец откъм Зоната не може дори да разклати звънчетата от огледално дърво. Потта пропива дрехите, избива на капки по голата кожа. Лениви разговори и смях, остър мирис на морски коноп. Зеленоокото момиче.

— Беше преди двеста шибани години, Рад. А ти дори не разговаряше с нея. Както винаги, смъркаше тетрамет от деколтето на Малгожата Буковска, мътните да те вземат.

— Не знаех как да я заговоря. Тя беше… — Той заекна. — Тя просто значеше много за мен, мръснико.

Отначало не можах да разбера що за звук се изтръгна от мен. Можеше да е задавена кашлица от дъжда, който нахлуваше в гърлото ми колчем отворех уста. Или хълцане по отминалите спомени.

Но не беше.

Беше смях.

Той изригна от мен след първата задавена кашлица като топла вълна, напираща да се излее навън. Изхвърляше водата от устата ми и не можех да го спра.

— Престани да се смееш, скапаняк!

Не можех да спра. Кикотех се. С неочакваното веселие в ръцете ми нахлу нова сила, ново напрежение пробяга до крайчето на всеки пръст.

— Ама че си тъпо копеле, Рад. Тя беше богаташка щерка от Нова Пеща, нямаше намерение да се хаби с улични отрепки като нас. Онази есен замина да учи в Милспорт и повече не я видях. Каза ми, че няма да я видя. Рече да не си тровя душата, нали се повеселихме, а целият живот е пред нас. — Почти без да усещам какво върша, аз открих, че съм почнал да се издигам към ръба на заграждението, докато Сегешвар ме гледаше втрещено. Вечбетонният ръб се впи в гърдите ми. Продължих да говоря задъхано. — Наистина ли си мислеше… Изобщо припарвал ли си някога до такова момиче, Рад? Нима си мислеше, че ще тръгне с теб и ще седи на кея Спекни заедно с другите момичета на тайфата? Да те чака кога ще се прибереш. И на разсъмване Ватанабе да ви изхвърля на улицата. Ти чуваш ли се? — Смехът отново избликна, примесен с пъшкане. — Колко отчаяна трябва да е една жена, която и да било жена, та да приеме подобно нещо?