Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 10
Ричард Морган
Хъхрейки, той се задърпа от хватката ми. Натиснах с острието малко по-силно и зърнах паниката в очите му.
— Не е приятна смърт, Юкио. Телефона.
Младокът задърпа с пръсти сакото си, телефонът се изръси отвътре и изтрака върху вечбетона. Приведох се да видя дали не е оръжие, после го побутнах с крак към свободната му ръка. Той зашари с пръсти и напипа телефона, продължавайки да диша с дрезгави напъни през бързо подпухващото си гърло.
— Добре. Сега набери някого, който може да уреди нещата, после ми го подай.
Той натисна дисплея два-три пъти и протегна телефона към мен. Гледаше умоляващо, досущ като Плекс преди броени минути. Вторачих се в него, разчитайки на всеизвестната безизразност на евтините синтетични тела, изчаках малко, после отпуснах извитата му ръка, взех телефона и се отдръпнах на безопасно разстояние. Стискайки гърлото си, той се търкулна настрани. Приближих телефона до ухото си.
— Кой е? — попита любезен мъжки глас на японски.
Автоматично превключих на същия език.
— Името ми е Ковач. С вашия чимпира Юкио имаме малък сблъсък на интересите и сметнах, че може би ще пожелаете да го разрешите.
Ледено мълчание.
— Бих искал това да стане тази вечер — кротко уточних аз.
Чух как човекът отсреща си пое дъх.
— Ковач-сан, допускате грешка.
— Нима?
— Би било неразумно да ни замесвате в делата си.
— Не аз ви замесвам. В момента стоя насред един склад и гледам празното място, където съвсем наскоро имаше мое оборудване. От добре осведомен източник знам, че сте го взели вие.
Ново мълчание. Разговорите с хора от якудза неизменно са накъсани с дълги паузи, през които се полага да размишляваш и грижливо да се вслушваш в недоизказаното.
Не бях в настроение за подобни игри. Раната ме болеше.
— Казаха ми, че ще приключите след шест часа. Мога да го понеса. Но искам да ми дадете дума, че след този срок оборудването отново ще бъде тук в добро състояние и готово за ползване. Искам вашата дума.
— Хираясу Юкио е човекът, към когото…
— Юкио е чимп. Нека бъдем откровени един с друг. Единствената задача на Юкио беше да се погрижи да не убия нашия общ познат, осигуряващ услугата. С което, впрочем, не се справи добре. Когато пристигнах, търпението ми вече се изчерпваше и едва ли скоро ще се възстанови. Не ме интересува Юкио. Искам вашата дума.
— А ако не я дам?
— Тогава някои от официалните ви представителства ще заприличат на гледката в цитаделата тази вечер. Имате моята дума.
Тишина. После отговор:
— Ние не преговаряме с терористи.
— О, моля ви. Речи ли ще си държим? Мислех, че говоря с някого на ръководно ниво. Трябва ли да започна с неприятностите?
Пак мълчание, но по-различно. Човекът отсреща като че бе открил решение.
— Наранен ли е Хираясу Юкио?
— Не толкова, че да си личи. — Сведох хладен поглед към младока. Той бе овладял дишането си и започваше да се надига от пода. По линиите на татуировката лъщяха капчици пот. — Но това може да се промени. Зависи от вас.
— Много добре. — Отговорът бе дошъл за броени секунди. Неприлично бързо според стандартите на якудза. — Името ми е Танаседа. Ковач-сан, имате моята дума, че необходимото оборудване ще бъде на ваше разположение в упоменатия срок. Освен това ще ви бъде платено за изтърпяното неудобство.