Читать «Червеният кръг» онлайн

Едгар Уолъс

Червеният кръг

Пролог

Гвоздеят

Знаменателно е, че ако един 29 септември не беше рожденият ден на мосю Виктор Палион, нямаше да съществува загадката на Червения кръг. Една дузина мъже, сега покойници, по всяка вероятност щяха да бъдат живи, а Талия Дръмънд сигурно нямаше да бъде охарактеризирана от един безстрастен полицейски инспектор като „крадла и съучастница на крадци“.

Мосю Палион бе поканил трима свои помощници на вечеря в „Златния петел“ в град Тулуза. Атмосферата беше весела и дружеска. В три часа сутринта мосю Палион се сети, че посещението му в Тулуза беше във връзка с екзекуцията на един английски престъпник на име Лайтмън.

— Чеда мои произнесе той сериозно, но като се олюляваше, — часът е три, а „Червената дама“ още не е монтирана!

Затова се преместиха на мястото пред затвора, където една количка с основните части на гилотината чакаше от полунощ, и с умение, резултат от практика, монтираха зловещата машина и нагласиха ножа в жлебовете.

Но дори техническото умение не е гаранция срещу силните вина на Южна Франция и когато опитаха ножа, той не падна както трябва.

— Ще го оправя каза мосю Палион и заби един гвоздей в рамката тъкмо на мястото, където не би трябвало да се забива гвоздей.

Но той се притесняваше, защото войниците вече бяха дошли…

Четири часа по-късно (беше достатъчно светло, за да може един предприемчив фотограф да заснеме отблизо затворника) изведоха човек от затвора…

— Кураж! — прошепна мосю Палион.

— Върви по дяволите! — каза жертвата, която лежеше вързана с ремъци на дървената подставка.

Мосю Палион дръпна една ръчка и ножът падна… но само до гвоздея.

Три пъти опита и трите пъти не успя. Тогава възмутените зрители пробиха военния кордон и затворникът бе отведен обратно в затвора.

Единайсет години по-късно този гвоздей уби много хора.

1

Посвещението

Беше час, когато повечето порядъчни граждани се готвеха да си лягат и през горните прозорци на големите старомодни къщи на площада прозираха петна светлина, открояващи силуетите на безлистните дървета, които се навеждаха и се полюляваха от силния студен вятър. Той духаше по течението на реката и ледените му пориви проникваха в най-отдалечените и най-закътани места.

Човекът, който крачеше бавно покрай високите железни огради, потръпваше, макар че беше топло облечен, защото бе избрал място за среща, което изглеждаше изложено на най-силния пристъп на бурята.

Останките от мъртвата есен се въртяха на фантастични кръгове около нозете му, клонки и листа падаха с шум от дърветата, които разперваха над него дългите си, мършави ръце, и човекът поглеждаше завистливо веселия отблясък от прозорците на една къща, където, само да почукаше, щеше да бъде приет като желан гост.

От един близък часовник удари единайсет и последният удар още отекваше, когато една кола изскочи бързо и безшумно на площада и спря пред човека. Двата фара светеха мъждиво. Вътре в затворената каросерия нямаше нито искрица светлина. След моментно колебание чакащият пристъпи към колата, отвори вратичката и се качи. Можеше само да гадае очертанията на фигурата на шофьора на предната седалка и усети особено тупкане на сърцето, когато осъзна страшната важност на стъпката, която бе предприел. Колата не помръдваше и човекът на шофьорската седалка оставаше неподвижен. За малко време цареше мъртвешка тишина, която бе нарушена от пътника.