Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 3

— Не е кола — изръмжа Клариса, — а бойна колесница! И той ми нареди да я взема. Бе нещо като… проверка. Трябва да я върна по залез-слънце. Но…

— Братята ти са я откраднали.

— Те са обичайните й колесничари — каза тя, — мразят някой друг да я пипа. Затова я откраднаха и ме прогониха с противните си, пускащи стрели пилета.

— Това ли са домашните любимци на баща ти?

Тя кимна нещастно.

— Те са пазители на храма му. Както и да е, ако не намеря колесницата…

Изглеждаше, все едно ще заплаче. Да ви кажа, не я обвинявах. Виждал съм баща й ядосан и не е приятна гледка. Ако Клариса се провалеше, щеше да я накаже лошо. Ама наистина лошо.

— Ще ти помогна — казах аз.

Тя изсумтя.

— Че защо ти е? Ние не сме приятели.

Не можех да оспоря това. Клариса ми бе правила сечено милион пъти, но въпреки това идеята тя или който и да е било да бъде бит от Арес, не ми допадаше. Чудех се как да й обясня това, когато момчешки глас каза:

— Ау, виж. Мисля, че плачка!

Един тийнейджър се бе облегнал на телеграфен стълб. Бе облечен с раздърпани джинси, черна тишъртка и кожено яке, на косата си носеше превръзка, а в колана — затъкнат нож. Очите му бяха с цвета на пламъци.

— Фобос — стисна юмруци Клариса, — къде е колесницата, идиот такъв?

— Ти я загуби — подразни я той, — защо питаш мен?

— Ах, ти малък…

Клариса извади меча си и се втурна към него, но Фобос изчезна, когато тя замахна. Острието се заби в телеграфния стълб.

Фобос се появи на пейката до мен. Смееше се лудешки, но млъкна, когато опрях върха на Въртоп в гърлото му.

— По-добре върни тая колесница — рекох му, — преди да се ядосам наистина.

Той изсумтя и се опита да изглежда корав, поне дотолкова, доколкото някой може да е корав с меч, опрян в гърлото.

— Кое е дребното ти гадже, Клариса? Помощ ли ти трябва за изпитанията?

— Той не ми е гадже — Клариса издърпа меча си от телеграфния стълб, — дори не ми е приятел. Това е Пърси Джаксън.

Нещо в изражението на Фобос се промени. Изглеждаше изненадан, дори леко нервен.

— Синът на Посейдон? Който ядоса тате? Но това е толкова мило, Клариса! Да се сдушиш със заклетия ни враг!

— Не се сдушавам с никого!

Очите на Фобос блеснаха яркочервени. Клариса изпищя. Тя размаха ръце във въздуха, като че я нападаха невидими гадини.

— Моля те, не!

— Какво й правиш? — попитах.

Клариса отстъпи към улицата, бясно размахвайки меча си.

— Спри го! — казах на Фобос и натиснах с меча си малко по-силно, но той просто изчезна, за да се появи отново до телеграфния стълб.

— Не се вълнувай толкова, Джаксън — каза Фобос, — просто й показвам истинските й страхове.

Блясъкът в очите му изчезна.

Клариса рухна на земята, дишайки тежко.

— Ах ти, изрод такъв — изпъшка тя, — само да те хвана…

Фобос обаче вече гледаше към мен.

— Ами ти, Пърси Джаксън? Какъв ли е твоят съкровен страх? Ще разбера, да знаеш. Аз винаги разбирам такива неща.

— Върни колесницата — опитах се да прозвуча спокоен, — веднъж се изправих срещу татко ти. Ти не ме плашиш.

Фобос се изсмя.