Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 2

— Върви! — каза госпожа Уайт.

Изтичах през вратата, събличайки в движение лабораторната престилка, ръкавиците и защитните си очила. Извадих и оръжието си — химикалката Въртоп.

В коридора никой не ме спря. Излязох през физкултурния салон и стигнах на улицата тъкмо навреме, за да видя как Клариса удря една от дяволските птици с тъпото на меча си, като в странна игра на бейзбол. Птицата изграчи и след спираловиден полет се удари в тухлената стена и падна в една кофа за боклук. Дузина като нея обаче все още кръжаха около момичето.

— Клариса! — извиках.

Тя ме погледна невярващо.

— Пърси? Какво правиш…

Прекъсна я обаче залп от пера-стрели, които профучаха над главата й и се забиха в стената.

— Ами това е училището ми — съобщих й.

— Такъв ми бил късметът — изръмжа тя, но бе твърде заета с битката, за да се оплаква.

Извадих химикалката си, която се превърна в дълъг метър бронзов меч, и се присъединих към схватката. Замахвах и отблъсквах, двамата с Клариса сечахме и мушкахме, докато птиците не се превърнаха в купчина перушина.

И двамата дишахме тежко. Имах няколко драскотини, но нищо сериозно. Измъкнах едно перо от ръката си. Раната не бе дълбока и ако не бе отровна, нямах проблеми. Извадих пакетче амброзия от якето си, която пазех за спешни случаи, и я разчупих на две, като предложих малко и на Клариса.

— Не ми трябва помощта ти — промърмори тя, но взе амброзията.

Хапнахме малко — с храната на боговете не се прекалява, иначе може да те изпепели. Предполагам, затова няма голям брой дебели богове. Така или иначе, след няколко мига раните и синините ни бяха заздравели.

Клариса прибра меча си и изтупа дънковото си яке.

— Ами хубаво. Ще се видим после.

— Чакай! — спрях я. — Не можеш просто да си тръгнеш.

— Разбира се, че мога.

— Какво става? Какво правиш толкова далеч от лагера? Защо тези птици бяха подир теб?

Клариса ме бутна или поне се опита да го направи. Аз обаче бях свикнал с номерата й. Просто отстъпих настрана и я оставих да залитне.

— Хайде де — казах, — едва не те убиха пред училището ми. Това става моя работа.

— Не, не става!

— Нека ти помогна.

Тя си пое дъх. Трепереше. Имах чувството, че иска да ме цапардоса, но в същото време в очите й се четеше отчаяние, като да е в голяма беда.

— Братята ми — каза накрая, — правят си майтап с мен.

— О — казах аз, без да съм особено впечатлен. Клариса имаше много роднини в лагера. Всички те се биеха помежду си. Предполагам, това се очакваше, тъй като бяха синове и дъщери на бога на войната, Арес.

— Кои? Шърман и Марк?

— Не — каза тя и в гласа й прозвуча страх, който не бях долавял преди, — безсмъртните ми братя. Деймос и Фобос.

Седнахме на една пейка в парка и Клариса ми разказа цялата история. За училището не се притеснявах особено. Госпожа Уайт щеше да предположи, че сестрата ме е изпратила у дома, а шестият час бе по трудово обучение. Господин Бел никога не проверяваше кой присъства.

— Нека проверим дали съм разбрал правилно — казах аз, — взела си колата на татко си за разходка и после си я изгубила.