Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 27

Вдигнах меча си и фигурата се прицели в мен. След което замръзна.

— Пърси? — тя свали сребристата качулка на анорака. Черната й коса бе по-дълга, отколкото си спомнях, но добре познавах блестящите сини очи и сребърната тиара, която я отличаваше като първи лейтенант на богиня Артемида.

— Талия — извиках, — какво правиш тук?

— Следвам златния елен — каза тя, като че това трябваше да е очевидно само по себе си. — Той е свещеното животно на Артемида. Предположих, че е някакъв знак. И, хм… — погледна нервно към госпожа О’Лиъри, — може ли да ми обясниш какво търси това нещо тук?

— Това ми е домашният любимец. Госпожа О’Лиъри… не!

Госпожа О’Лиъри душеше елена и проявяваше забележително неуважение към личното му пространство. Той я удари с копито по носа. Скоро двамата започнаха да играят странна игра, в която се опитваха да стоят възможно най-отдалечени един от друг.

— Пърси — намръщи се Талия, — това надали е съвпадение. Ние двамата на едно място по едно и също време?

Тя беше права, разбира се. При героите съвпадения няма. Талия бе добър приятел, но не я бях виждал от близо година. А сега, ето ни и двамата.

— Някой бог е уредил това — предположих.

— Сигурно.

— Но е добре да се видим.

Тя ми се усмихна леко.

— Аха. Когато всичко това свърши, ще ти купя чийзбургер. Как е Анабет?

Преди да мога да отговоря, през слънцето мина облак. Златният елен потръпна и изчезна, като остави бедната госпожа О’Лиъри да лае по купчина сухи листа.

Вдигнах меча си, а Талия опъна лъка си. Инстинктивно опряхме гръб в гръб. Над сечището се спусна кълбо мрак и от него на тревата изпадна едно момче. Изглеждаше безкрайно изненадано.

— Оф — промърмори и изтупа авиаторското си яке. Бе на около 12 години, с тъмна коса, джинси и черна тишъртка. На дясната си ръка носеше пръстен със сребърен череп. А на колана му висеше меч.

— Нико? — попитах.

Очите на Талия се разшириха.

— Малкият брат на Бианка.

Нико се намръщи. Съмнявах се, че обича да го наричат „малкия брат на Бианка“. Преди няколко години неговата сестра, ловец на Артемида, бе загинала. Темата все още бе болезнена за него.

— Защо съм тук? — изръмжа той. — Седя си аз на гробището в Ню Орлиънс и в следващия миг съм в… това Ню Йорк ли е? Какво, в името на Хадес, търся тук?

— Не сме те домъкнали ние — рекох му, — ние бяхме… — усетих да ме побиват тръпки — събрани. Ние тримата.

— За какво говориш? — попита Нико.

— Децата на Тримата големи — отговорих — Зевс, Посейдон и Хадес.

Талия си пое дълбоко въздух.

— Пророчеството. Нали не мислиш, че Кронос…

Тя не довърши. Всички знаехме за голямото пророчество, за войната между боговете и титаните, която предстоеше, и как детето на един от тримата върховни богове, което първо навърши шестнайсет, щеше да вземе съдбовно решение, което да спаси света. Или пък ще го унищожи. Тоест един от нас.

През последните няколко години господарят на титаните Кронос ни бе манипулирал, но поотделно.

Дали сега той ни беше събрал?

Земята се разтърси. Нико извади собствения си меч — черно острие от стигийско желязо. Госпожа О’Лиъри отскочи назад и предупредително излая.