Читать «Богът на дребните неща» онлайн - страница 29

Мамачи беше започнала да произвежда туршии с търговска цел скоро след като Папачи се бе пенсионирал като държавен чиновник в Делхи и бе дошъл да живее в Айеменем. Библейското дружество в Котаям организираше панаир и помолиха Мамачи да направи малко от прочутия си бананов конфитюр и туршия от крехко манго. Разпродадоха се бързо и Мамачи се оказа с повече поръчки, отколкото можеше да изпълни. Зарадвана от успеха си, тя реши да продължи да прави туршии и конфитюр и не след дълго тази й дейност се превърна в целогодишна. От своя страна Папачи трудно свикваше с унизителния пенсионерски живот. Беше седемнайсет години по-възрастен от Мамачи и с ужас осъзна, че той е вече стар човек, докато жена му е все още в разцвета на силите си.

Макар Мамачи вече да имаше заболяване на роговицата и да бе почти сляпа, Папачи отказваше да й помага в правенето на туршии, защото го смяташе неподходящо занимание за бивш високопоставен държавен служител. По природа той беше завистлив човек, затова силно негодуваше от вниманието, което изведнъж започна да се оказва на жена му. Шляеше се из двора в безупречно ушитите си костюми, описваше мрачни кръгове около купищата червени люти чушлета и прясно смляна жълта куркума, наблюдаваше как Мамачи надзирава купуването, тегленето, осоляването и сушенето на малки зелени лимончета и на крехко манго. Всяка вечер я биеше с една бронзова ваза за цветя. Побоищата не бяха нови. Ново беше, че ставаха все по-често. Една нощ Папачи счупи лъка на цигулката на Мамачи и го хвърли в реката.

Тогава Чако си дойде за лятната ваканция от Оксфорд. Беше станал едър мъж, заякнал от гребането в отбора на колежа Бейлиол. Седмица след пристигането си свари Папачи да бие Мамачи в кабинета. Чако влезе в стаята, хвана ръката на Папачи, която държеше вазата, и я извъртя зад гърба му.

— Това да не се случва повече — заяви той на баща си. — Никога!

До края на този ден Папачи седя на верандата като вкаменен, забил поглед в орнаменталната градина, без да обръща внимание на блюдата с храна, които му носеше Кочу Мария. Късно през нощта влезе в кабинета си и изнесе оттам любимия си махагонов люлеещ се стол. Постави го насред входната алея и го разби на парчета с френския ключ за водопроводни поправки. Остави го там под лунната светлина — купчина от дърво, трески и парчета от лакираната плетена част на стола. Никога вече не докосна Мамачи. Но и не й проговори до края на живота си. Когато имаше нужда от нещо, използваше Кочу Мария или Беба Кочама като посредници.

Вечер, когато знаеше, че се очакват посетители, сядаше на верандата и шиеше копчета, които не бяха се откъснали от ризата му, за да създаде впечатление, че Мамачи го е изоставила. Успя донякъде да засили отрицателното отношение в Айеменем към работещите съпруги.

Папачи купи небесносиния плимът от един стар англичанин в Мънар. Скоро в Айеменем свикнаха да го гледат как се носи важно по тясното шосе в широката си кола — външно елегантен, но отвътре вир-вода във вълнените си костюми. Не позволяваше на Мамачи или на когото и да е от фамилията да използват колата, нито дори да седнат в нея. Плимътът беше отмъщението на Папачи.