Читать «Богът на дребните неща» онлайн - страница 27

Като да излъскваш дърва за горене.

Аму отиде при селския златар и поиска тежкият й сватбен пръстен да се претопи и от него да й се направи гривна с две змийски главички, която прибра за Рахел.

Знаеше, че сватбите не могат да бъдат избегнати напълно. Поне на практика. Но през останалата част от живота си застъпваше гледището, че сватбата трябва да бъде малка и в обикновено облекло. Така щяха да бъдат по-малко отвратителни, смяташе Аму.

Понякога, като слушаше по радиото свои любими песни, нещо у нея потрепваше. Под кожата й се появяваше някаква пълзяща болка и Аму като магьосница излизаше от този свят и навлизаше в друг, по-щастлив. В такива дни у нея имаше нещо неспокойно и диво. Сякаш временно беше изоставила морала на майчинството и на разведената жена. Дори походката й от плавна, майчинска се променяше в някаква друга, по-дива. Кичеше косата си с цветя, а очите й излъчваха магически тайни. Не говореше с никого. Прекарваше часове на речния бряг с малкия си пластмасов транзистор във формата на мандарина. Пушеше цигари и плуваше посред нощ.

Откъде идваше тази опасна възбуда у Аму? Този лъх на непредсказуемост? Идваше от онова, което се бунтуваше в нея. Някаква невъзможна смес. Безкрайната нежност на майчинството и неукротимата ярост на бомбардировчика самоубиец. Противоречие, което зрееше у нея и я заведе накрая до това, да обича нощем мъжа, когото децата й обичаха през деня. Да използва нощем лодката, която децата й използваха денем. Лодката, в която седеше Еста и бе намерена от Рахел.

В дните, когато радиото свиреше песните на Аму, всички се отнасяха с нея предпазливо. Чувстваха някак си, че тя живее в неясните сенки между два свята и че е извън досега на другите. Че една жена, която вече са заклеймили, няма много за губене и затова — би могла да бъде опасна. И тъй в дните, когато радиото свиреше песните на Аму, хората я избягваха, заобикаляха я, защото всички бяха на мнение, че е най-добре да я оставят на мира.

В другите дни, когато се усмихваше, на бузите й се появяваха дълбоки трапчинки.

Имаше нежно, изваяно лице, черни вежди, извити като крилата на издигаща се в небето чайка, малък прав нос и блестяща орехова кожа. В този небесносин декемврийски ден дивата й къдрава коса се вееше на кичури от вятъра в колата. Раменете й под блузата без ръкави на сарито лъщяха сякаш полирани със скъп восъчен лак за рамене. Понякога тя беше най-красивата жена, която Еста и Рахел са виждали. А друг път не беше.

На задната седалка на плимъта, между Еста и Рахел, седеше Беба Кочама. Бивша монахиня и настояща беба леля-баба. Случва се понякога нещастните да не обичат други нещастници — така и Беба Кочама не обичаше близнаците, смяташе ги за обречени, безпризорни деца, без баща. Още по-лошо бе, че никой уважаващ себе си сирийски християнин не би се оженил за такива полуиндуски хибриди. Тя държеше близнаците да разберат, че те (както и тя) живеят по милост в къщата в Айеменем, дома на тяхната баба по майчина линия, където всъщност нямаха право да живеят. Тя се възмущаваше от Аму, защото я виждаше да се бори с една съдба, която самата Беба Кочама бе приела благосклонно. Съдбата на окаяната жена без мъж. Тъжната Беба Кочама, останала без отец Мълиган. В течение на годините беше успяла да убеди себе си, че вината за неосъществената й любов към отец Мълиган е изцяло нейна, че се дължи на нейната въздържаност и на решимостта й да следва правия път.