Читать «Признанието» онлайн - страница 2

Дейна попиваше всичко това, докато химикалката й трескаво търсеше съответните квадратчета за запълване. Отговорите му повдигаха много повече въпроси, отколкото бе предвидено да поеме малкият формуляр.

— Добре, относно адреса — каза тя, продължавайки да пише. — Къде живеете сега?

— Сега принадлежа на Канзаското управление на затворите. Зачислен съм към временен дом за адаптация на Седемнайсета улица, на няколко преки от тук. В момента тече изпитателният ми срок, или „реинтеграцията“, както обичат да казват. Няколко месеца в дома тук, в Топика, после съм волна птица — предсрочно освободен.

Химикалката спря, но Дейна продължи да я гледа. Изведнъж бе загубила интерес. Не й се искаше да разпитва повече. Но след като бе започнала, се чувстваше длъжна да продължи. Какво друго можеха да правят, докато дойде свещеникът?

— Искате ли кафе? — попита тя, сигурна, че въпросът е безобиден.

Мълчанието се проточи, сякаш човекът не можеше да вземе решение.

— Да, благодаря. Черно, с малко захар.

Дейна изтича навън да донесе кафе. Той се загледа след нея, отбелязвайки всяка подробност: заобленото дупе под всекидневните панталони, стройните крака, атлетичните рамене, дори косата, вързана на опашка. Метър и петдесет и осем, може би метър и шейсет, не повече от петдесет килограма.

Тя се позабави, а когато се върна, Травис Бойет седеше точно където го бе оставила, с все тъй събрани върху коленете ръце; пръстите на дясната ръка лекичко потупваха тези на лявата. Черният бастун лежеше на бедрата му, а унесеният му поглед се взираше невиждащо в отсрещната стена. Главата му беше гладко избръсната, дребна, идеално кръгла и лъскава и докато му подаваше чашата кафе, на Дейна й хрумна нелепият въпрос дали е оплешивял рано, или предпочита скинарската външност. По лявата страна на шията му пълзеше зловеща татуировка.

Той пое кафето и благодари. Тя се върна на мястото си и бюрото отново ги раздели.

— Лутеран ли сте? — попита тя, хващайки пак химикалката.

— Не бих казал. Всъщност не съм никакъв. Никога не съм имал потребност от църква.

— Но вчера дойдохте тук. Защо?

Бойет държеше чашата с две ръце пред брадичката си като мишка, гризяща парченце сухар. Щом простичкият въпрос за кафето го затрудни за цели десет секунди, то въпросът за църковното посещение можеше да отнеме цял час. Той отпи, облиза устни и накрая попита:

— Според вас след колко време ще мога да се видя със свещеника?

Дано да е час по-скоро, помисли си Дейна. Нямаше търпение да го прехвърли на съпруга си. Погледна стенния часовник и отговори:

— Вече всеки момент.

— Ще може ли просто да поседим и да изчакаме мълчаливо? — попита той с подчертана любезност.

Дейна схвана намека, че не желае да бъде разпитван, и веднага реши, че идеята да помълчат не е лоша. После любопитството й надделя.

— Само един последен въпрос. — Тя погледна формуляра, сякаш този последен въпрос наистина беше там. — Колко време бяхте в затвора?

— Половината си живот — отговори Бойет без колебание, като че ли го питаха за това по пет пъти на ден.