Читать «Признанието» онлайн - страница 6

Бойет не изглеждаше изненадан.

— Много тежко — съгласи се той. — Вече не помня колко пъти са ме нападали.

— Виж, Травис, не горя от желание да обсъждаме тази тема. Имам уговорени срещи. Ако искаш пак да ме посетиш, чудесно, просто се обади. И ще се радвам да те видя на църковната служба тази неделя.

Кийт нямаше представа дали говори от сърце, но думите прозвучаха искрено.

Бойет измъкна от джоба на якето сгънат лист хартия.

— Чували ли сте някога за случая „Донте Дръм“? — попита той, докато подаваше листа на Кийт.

— Не.

— Чернокож хлапак от малко градче в Източен Тексас, осъден за убийство през деветдесет и девета година. Признал, че е убил бяло момиче, мажоретка от гимназията. Трупът не е открит.

Кийт разгъна листа. Беше фотокопие от кратка статия, отпечатана във вчерашния неделен брой на местния вестник. Кийт я прочете набързо и се вгледа в полицейската снимка на Донте Дръм. В историята нямаше нищо особено. Поредната екзекуция в Тексас на поредния обвиняем, сега твърдящ, че е невинен.

Кийт вдигна очи.

— Екзекуцията е насрочена за четвъртък.

— Ще ви кажа нещо, пасторе. Сбъркали са човека. Онова хлапе няма нищо общо с убийството.

— Откъде знаеш?

— Няма улики. Нито една. Ченгетата решили, че е той, пребили го да си признае и сега ще го убият. Това не е редно, пасторе. Не е.

— Откъде знаеш толкова много?

Бойет се приведе напред, сякаш се готвеше да прошепне нещо, което не е изричал никога досега. Пулсът на Кийт се ускоряваше с всяка секунда. Ала не прозвуча нито дума. В настаналото безкрайно мълчание двамата мъже се гледаха втренчено.

— Тук пише, че тялото не е намерено — каза Кийт. Трябваше да го накара да проговори.

— Точно така. Скалъпили са безумна история как хлапакът сграбчил онова момиче, изнасилил го, после го удушил и хвърлил тялото в Ред Ривър от моста. Пълна измислица.

— Значи ти знаеш къде е тялото?

Бойет вирна глава и скръсти ръце на гърдите си. Кимна. Не, беше тикът. После още един. Явно напрежението ги предизвикваше.

— Ти ли я уби, Травис? — попита Кийт и сам се смая на своя въпрос.

Само преди пет минути съставяше мислено списък на всички енориаши, които трябваше да посети в болниците. Мислеше си как по-деликатно да пропъди Травис от църквата. А сега говореха за убийство и скрит труп.

— Не знам какво да правя — каза Бойет, докато го връхлиташе нова вълна от болка. Той се прегъна, сякаш готов да повърне, после стисна главата си с две ръце. — Умирам, разбирате ли? След няколко месеца ще съм мъртъв. Защо да умира и онзи хлапак? Той не е направил нищо.

Очите му бяха влажни, лицето му се кривеше.

Кийт го гледаше как трепери. Подаде му хартиена кърпичка и го изчака да избърше лицето си.

— Туморът расте — каза Бойет. — С всеки ден натискът върху мозъка нараства.

— Имаш ли лекарства?

— Дадоха ми някакви. Не помагат. Трябва да си вървя.

— Мисля, че не сме свършили.

— Напротив, свършихме.

— Къде е трупът, Травис?

— Не ви трябва да знаете.

— Трябва. Може би ще успеем да спрем екзекуцията.

Бойет се разсмя.

— Сериозно? В Тексас? Изобщо не се надявайте. — Той бавно се изправи и почука с бастуна по килима. — Благодаря, пасторе.