Читать «За подмяна» онлайн - страница 43

— В линейката — извиках на Дейвид, който ме гледаше все така глупаво. Знаеше какво е това микробус — беше виждал коли и камиони по телевизията. Виж, как точно се влиза в тях — това бе отделен въпрос, който определено не се разглежда в големи подробности по филмите. Има неща, които са в категорията на общоприетите. Така че той започна да блъска с ръце по една от вратите и безсилието му да се справи постепенно преминаваше в ярост.

Суедж също ме гледаше втренчено, готова да направи нещо, каквото и да било, стига да ѝ кажа, а Джени стоеше настрани и хванала Суедж за едната ръка, плачеше с наведена срещу вятъра глава. Изпълни ме сляпа омраза към самия себе си, че бях допуснал да се почувства виновна за онова, което ни се бе стоварило. В този момент парче от рамката на вратата експлодира в лицето ми.

Аз вярвам в идеята, че в човешкия живот има мигове, които се събират компресирани до максимум един в друг и че не искаме да приемем някои неща за случили се, защото сме в състояние да ги осъзнаем само в каданса на ретроспективното мислене. Не знам, може би именно тези мигове, тези секунди, проблеснали като искри и изпаднали от тъканта на нашия живот, се събират на друго място, за да образуват онова цяло, което остава завинаги отделено от нас. А може би са част от някакъв друг живот. Убиването на санитаря бе обикновен акт на жестокост. Но хирургът беше нещо по-различно — той просто изплува от празнотата, за да се фокусира за част от секундата.

В настъпилата оглушителна тишина бавно се обърнах и го видях как нахлува в контролната зала, как тялото му се уголемява, докато той тича към мен. Лицето му бе като издялано от камък, кожата бе опъната до скъсване върху изпъкналите му скули, в очните му орбити имаше два къса лед, а ръката му здраво стискаше пистолета. Устата му бе отворена и той явно крещеше нещо, но аз така и не го чух. Ръката ми автоматично вкара куршум в помпата, после също така автоматично стрелях от бедро и камерите в очите ми безстрастно проследиха ефекта, сякаш гледах от съвсем друго място, някъде далеч оттук. Куршумът го улучи право в корема. Изглеждаше като че ли дробовете и вътрешностите му спряха на място, докато останалата част от тялото му продължи скока си към мен.

Времето възобнови нормалния си ход, стовари се върху мен като тежък камион и аз залитнах навън в двора, а Ратчет продължаваше да повтаря безсмислената си подкана. В гласа му имаше нещо повредено и кухо и си помислих, че може би е ударен от куршум.

Дворът бе ярко осветен от прожекторите, монтирани в ъглите на заградения периметър. За по-малко от секунда разбрах къде бе отишъл дроидът медик при странното си бягство преди малко: да среже гумите на линейката. Предполагам, че след като не е знаел дали ще стигнем при нея първи и понеже това по никакъв начин не би могло да навреди на служителите на „СейфтиНет“, той бе направил всичко по силите си да им попречи да ни преследват. Добър ход от негова страна — а може би по-вероятно от страна на Ратчет, — но на този свят далеч не всичко се развива по начина, по който очакваш. И докато гледах безпомощно колата, без да знам какво да направя, зад мен се разнесе някакво изписукване. Обърнах се и видях на прага зъзнещия Рагалд. Нанюн се криеше зад него и се пулеше към бъркотията в залата. И двамата бяха чисто голи.