Читать «Дългият път надолу» онлайн - страница 5

А това, което съм сторил, е, че си прецаках живота. Буквално. Добре де, не съвсем буквално. Не съм го размазал и съсипал съвсем. Въпреки това се чувствах, че съм го пропилял така, както се пилеят пари. Имах живот, в който и децата, и съпругите, и работата и всичко останало си беше на място, ама кой знае как успях да го скапя. Не, вижте, не е точно така. Знам как си прецаках живота, както и вие знаете къде сте пропилели парите си. Съвсем не ги бях изгубил. Бях ги профукал. Бях профукал възможностите с децата, и с работата, и със съпругата ми по тийнейджърки и нощни клубове. Тези неща си имат цена и аз с удоволствие я бях платил, докато в един момент най-неочаквано се оказа, че животът ми е пропилян. Какво ще остане след мен? В новогодишната нощ имах чувството, че се сбогувах с някаква отдавна загубена част от съзнанието и горе-долу работеща храносмилателна система — всичко, което показва, че животът още го има, но не може и дума да се каже за съдържанието. Дори не ми беше тъжно, не особено. Чувствах се тъпо и бях много ядосан.

Не седя тук, защото най-неочаквано ми е дошъл акълът в главата. Причината да седя тук е, защото нощта се превърна в истинска каша, както и всичко останало. Дори не можех да скоча от проклетата сграда, без нещо да се прецака.

Морийн

В новогодишната вечер от дома изпратиха линейка, за да го вземат. За това се плащаше допълнително, но аз нямах нищо против. И защо да имам. В края на краищата Мати щеше да им струва много повече, отколкото те ми струваха на мен. Щях да им платя само за една нощ, а те трябваше да плащат до края на живота му.

Замислих се дали да не скрия някои от нещата на Мати, в случай че им се стори странно, но едва ли някой щеше да разбере, че всичко това е негово. Аз можех да имам и други деца, те нямаше откъде да разберат, затова оставих всичко както си беше. Дойдоха към шест, двама млади мъже, и го отведоха, седнал в инвалидна количка. Не можех да заплача, докато го отвеждаха, защото младежите щяха да усетят, че нещо не е наред. Бях им казала, че ще мина да го взема към единайсет на следващата сутрин. Целунах го по косата и му казах да се държи добре в дома, държах се мъжки, докато не потеглиха. След това заплаках и не спрях да плача почти час. Той ми бе съсипал живота, но въпреки това ми беше син и аз повече нямаше да го видя, не можех дори да се сбогувам с него. Погледах известно време телевизия, изпих една-две чаши шери, защото знаех, че навън ще бъде студено.