Читать «Дългият път надолу» онлайн - страница 162

— Ония кретени, дето се хилят, няма да се качат горе, нали? Този ми се струва по-задълбочен и опасен.

— Той чете страницата с надбягванията в ши… „Сън“ — обясни Мартин. — След малко приятелят му ще се появи, двамата ще обърнат по петнайсет бири и ще мушнат по едно къри.

— Сноб.

— А кой мисли, че трябва да си задълбочен, за да се самоубиеш?

— Всички ние — заяви Джейджей. — Нали?

Всички пихме по две чаши. Мартин изпи две големи уискита с вода, Джейджей — две бири „Гинес“, Джес пи „Ред Бул“ и водка, а аз — бяло вино. Сигурно преди три месеца щеше да ми се замае главата, но сега май пиех доста повече, така че когато пресякохме, ми беше топло и усещах, че съм приятелски настроена. Бяха върнали часовниците миналата неделя и въпреки че ми се струваше тъмно, докато бяхме на улицата, горе на покрива имах чувството, че в града е останала някаква светлина. Облегнахме се на стената, точно до мястото, където Мартин бе прерязал телената мрежа, и погледнахме на юг към реката.

— И така? — заговори Джес. — Някой да иска да скача?

Никой не й отговори, защото въпросът не бе сериозен, така че просто се усмихнахме.

— Толкова ли е хубаво, че сме още живи? — попита Джейджей.

— Гадост! — възкликна Джес.

— Това не беше реторичен въпрос — обясни Джейджей.

Джес го наруга и го попита това пък какво трябвало да означава.

— Просто наистина искам да разбера — призна Джейджей. — Наистина искам да разбера дали е… Не знам.

— Дали е по-добре, че сме тук, отколкото ако не бяхме ли? — попита Мартин.

— Да, това е, така ми се струва.

— По-добре е за децата ти — каза Джес.

— Сигурно — съгласи се Мартин. — Не че се виждам с тях.

— По-добре е за Мати — продължи Джейджей, а аз не казах нищо, което напомни на всички, че за Мати не е по-добре.

— Всички ние имаме хора, които обичаме и които ни обичат — продължи Мартин. — А те предпочитат ние да сме живи, вместо мъртви.

— Мислиш ли? — зачуди се Джес.

— Питаш ме дали родителите ти искат ти да живееш? Да, Джес, родителите ти искат ти да живееш.

Джес се намръщи, сякаш не му вярваше.

— Как стана така, че не бяхме помисляли за това преди? — попита Джейджей. — Говоря за Нова година. Не помислих за моите родители нито веднъж.

— Защото тогава нещата бяха по-зле — каза Мартин. — Семейството е като… не знам. Гравитацията. Понякога е по-силно, отколкото друг път.

— Да. За теб това е гравитацията. Затова сутрин сме готови да полетим, а вечер едвам успяваме да си тътрим краката.

— Тогава като прилива. Не забелязваш как те повлича, когато е… Както и да е. Разбрахте ме какво се опитвам да ви кажа.

— Ако някой се качи тук тази вечер, какво ще му кажете? — полюбопитства Джейджей.

— Ще му разкажа за деветдесетте дни — обади се Джес. — ’Щот е истина, нали!

— А-ха — призна Джейджей. — Истина е, че никой от нас не иска да се самоубие тази вечер. Само че… Ако ни попита защо, ако иска да знае какви важни неща са ни се случили, откакто сме решили да не скачаме, какво ще му кажем?

— Ще му разкажа за работата си в книжарницата — казах аз. — И за състезанието.