Читать «Последно изкушение» онлайн - страница 2

Психологията добива истинско значение, едва когато е в състояние да предоставя диагнози за целите на държавата.

Макс Симонайт, научен ръководител на Отдела по психология към Вермахта, 1938 г.

Единственият цвят, който Дунав не може да постигне никога, е тъкмо синият. Стоманеносиво, калнокафяво, зеленикаво като измокрена от пот дреха в защитен цвят — всички тези и още някои междинни оттенъци разбиват мечтите на всеки романтик, застанал на брега му. Понякога, на местата, където се събират много плавателни съдове, реката придобива своеобразен мазен отблясък, резултат от отражението на слънчевите лъчи върху петно от разляно гориво — тогава водите пъстреят като гушата на гълъб. В тъмна нощ, когато облаците закрият звездите, реката е черна като Стикс. Само че тук, в централна Европа, в началото на новото хилядолетие, една медна монета не би била достатъчна, за да те превозят до другия бряг.

Откъдето и да го погледнеш — откъм реката или откъм сушата, мястото приличаше на запусната работилница за ремонт на плавателни съдове. Гниещите скелети на два кораба и ръждясали машинни части, чиято първоначална функция си оставаше загадка — само това се виждаше между дъските на високата порта. Всеки, който би проявил толкова силно любопитство, че да спре колата си на тази тиха задна уличка и да надникне през дъските на портата, би решил незабавно, че пред него е поредната гробница на някое пропаднало комунистическо предприятие.

Само че не съществуваха никакви причини, който и да било да прояви любопитство към това затънтено местенце. Единствената загадка беше защо, дори в онези нелогични дни на тоталитарно управление, някой е решил, че може да развие тук някаква дейност. На десетки километри от тук, в двете посоки, нямаше никакво значително населено място. Няколкото земеделски стопанства по крайбрежието имаха нужда от влагането на много повече труд, отколкото бе по силите на собствениците им, за да заработят на печалба — тоест наблизо нямаше свободна работна ръка. Когато предприятието все още функционираше, работниците трябваше да пътуват петнайсетина километра до тук с автобус. Единственото предимство на това място беше разположението му — защитено от силата на централното течение с дълга пясъчна ивица, покрита с проскубани храсти и няколко хилави дървета, израснали под наклон заради постоянните напори на вятъра.

Това си оставаше и основният му плюс от гледна точка на хората, които ползваха прикрито този разпадащ се образец на индустриална архитектура от лошото старо време. Защото съборетината не беше това, което изглеждаше на пръв поглед. Това не бяха руини, а изключително важна спирка от определен маршрут. Ако някой си беше направил труда да разгледа по-внимателно мястото, би забелязал странни несъответствия. Например това, че районът бе ограден с плочи от укрепен цимент и оградата беше удивително добре поддържана.

Бодливата тел, която минаваше по горната част на оградата, изглеждаше поставена доста по-скоро от времето, когато рухна комунизмът. Действително, това не беше кой знае какво, но уликите могат да бъдат разчетени само от човек, запознат с езика на прикриването.