Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 6

— Е, и да го правят, не го признават. — Тя направи кисела гримаса. Имаше ужасно изморен вид. — Почистихме каквото можахме, заменихме изгорелите биовериги и изтребихме причинителите на вторична инфекция. Ако разполагахме с още няколко месеца, щяхме съвсем да ви оправим. Но, нали знаете… — тя сви рамене. — Опитайте се да не пушите. И правете леки упражнения. О, каква полза!

Започнах с леките упражнения. Извървях няколко пъти най-дългия коридор в болницата. Вдишвах спарен въздух с обгорените си дробове. Намествах си рамото. Коридорът беше претъпкан с други нещастници като мен. Някои дори ми бяха познати.

— Ей, лейтенант!

Тони Луманако, с лице като маска от нацепена кожа, от която стърчаха тампоните на имплантираните биорастежни стимулатори. Вече се усмихваше, макар това да разголваше напълно зъбите от дясната страна на лицето му.

— Спасил си задника, приятел! Чака ни още веселба. — Той се извърна и потърси с поглед някого сред тълпата. — Ей, Еди! Куок! Лейтенантът е тук.

Очните ябълки на Куок Юен Юе бяха запълнени с яркооранжево тъканноинкубиращо желе. Монтираната на челото й микрокамера й осигуряваше визуална връзка с околния свят. Ръцете й представляваха клонирани израстъци върху черно, въглеродно скеле. Новата тъкан беше влажна и яркочервена.

— Лейтенант. Ние си помислихме…

— Лейтенант Ковач!

Еди Мунхарто, напъхан в мобилен скафандър, докато ръцете и краката му израстат наново, след като бяха отсечени от шрапнелен залп.

— Радвам се да те видя, лейтенант! Погледнете, всички сме на оправяне. Скоро отново ще ни съберат в 391-ви, за да можем да сритаме задниците на кемпистите.

Бойните „ръкави“ на Клина на Карера от известно време се доставяха от „Биосистеми Кумало“. Като водеща фирма в съвременните биотехнологии „Кумало“ монтираха различни екстри, сред които най-забележителна бе системата за временно неутрализиране на серотонина, което освобождаваше способността за проява на невъздържана жестокост, и микроскопични култури, съдържащи вълчи гени, придаващи допълнителна бързина и сила на тялото, както и склонност за събиране в глутница със себеподобни. И сега, докато гледах осакатените останки на своя взвод, почувствах, че гърлото ми се свива.

Куок завъртя микрокамерата си към мен.

— Сър, ще поемете ли отново 391-ви?

— Не зная…

— Ей, Наки. Къде си бе, човек? Лейтенантът е тук.

Както се досещате, след този случай гледах повече да не излизам в коридора.

Шнайдер ме намери на следващия ден, докато седях в офицерската столова, загледан към панорамния екран, с димяща цигара в ъгъла на устата. Глупаво, от гледна точка на съветите, които ми даде докторът. Но от друга страна, какъв смисъл да се пазя, след като съвсем скоро отново щях да изложа израненото си тяло на разпокъсващ шрапнелен огън и химически атаки.

— Ах, лейтенант Ковач.

Изгубих няколко секунди, докато си спомня кой беше. Човешките лица изглеждат малко по-различно, когато са под въздействието на стреса и болката, а освен това и двамата тогава бяхме покрити с кръв. Изгледах го над дима на цигарата, чудейки се дали не е някой, на когото съм креснал да мълчи, когато се е опитвал да обсъжда заповедите ми в разгара на боя. После нещо в маниерите му ме накара да си спомня деня, когато ни разтовариха в хангара. Бях малко изненадан, че все още е на станцията, още повече, че бе успял да си пробие път дотук с измама, но въпреки това му кимнах да седне.