Читать «Вихрушка» онлайн - страница 99

Оказа се обаче, че в помпата няма гориво. Наоколо бяха струпани десетки столитрови варели, всичките празни. „Нищо — успокои се той, потискайки с усилие обземащата го паника. — В резервоарите имам достатъчно, за да се върна в Бандар-е Пахлави. Мога да продължа и до летището на Табриз или пък да се опитам да измъкна малко гориво от депото на «Екс Текс» в Ардабил… Само че то е прекалено близо до съветската граница…“

Отново отправи изпитателен поглед към небето. По дяволите! Дали да остане тук, или да тръгне нанякъде?

Тук. Тук е по-безопасно.

Изключи моторите и вкара хеликоптера в хангара. Заключи вратата и усети как оглушава от пълната тишина, която цареше наоколо. Поколеба се за миг, после излезе през малката вратичка. Насочи се към караваната на Ерики и вятърът го подбра с ледените си талази. Краката му скърцаха в твърдия сняг. Насред пътя изведнъж спря. Стомахът му се сви от чувството, че някой го наблюдава. Огледа се на всички посоки, очите му внимателно опипваха гората оттатък телената ограда, безмълвните сгради на базата. Платненият чорап над контролната кула плющеше, върховете на дърветата се огъваха. Изведнъж си спомни за деня, в който бяха на ски по склоновете на Загрос и Том Локхарт им разказваше канадската легенда за Вендиго — злия горски демон. Той се криел във върховете на дърветата, подсвирквал и чакал да му падне поредната жертва. Когато тя се появявала, Вендиго се нахвърлял отгоре й, човекът изпадал в ужас и хуквал да бяга. Бягал като луд, усещал ледения дъх на демона във врата си, бягал, докато краката отказвали да му се подчиняват, после падал и се оставял в ръцете на чудовището.

Потръпна. Никак не му се искаше да е сам точно тук. „Странно, че не съм се сещал за това досега — помисли си той. — Всъщност никога не съм оставал сам. Край мене винаги се е навъртал по някой — механик, пилот или просто приятел. А преди — Джени, Мак или Клер.“

Не сваляше очи от гората. Някъде далеч лаеха кучета. Все още имаше чувството, че някой го наблюдава. С усилие се отърва от безпокойството, върна се обратно при хеликоптера и извади сигналния пистолет от кутията му. Тръгна отново към караваната на Ерики, размахвайки открито огромното оръжие с широко дуло. Чувствуваше се много по-сигурен с него, но му стана още по-добре, когато залости вратата и спусна завеската на прозореца.

Нощта бързо влезе в правата си. Хищниците напуснаха леговищата си и тръгнаха да търсят жертви.

Техеран: 7,05 вечерта.

Гладен и уморен, Макайвър вървеше по пустия булевард, край който се издигаха стройните редици на дърветата. Уличните лампи не светеха и той внимателно подбираше пътя си в здрача. Купчини сняг бяха струпани край хубавите къщи от двете страни на булеварда. В далечината се чуваха изстрели и дрезгави викове, сред които преобладаваше вечното „Аллах акбар“. Свърна зад ъгъла и почти се блъсна в един танк „Центурион“, спрял на тротоара. Ярък лъч на електрическо фенерче го ослепи, наоколо му наскачаха войници.