Читать «Вихрушка» онлайн - страница 896

Но тя не го слушаше. Усмихваше се.

Бахрейн, международната болница: 6,03 вечерта.

Телефонът иззвъня приглушено в спалнята на Мак и събуди Джени от приятния й унес на верандата. Мак дремеше на сянка във фотьойла до нея. Тя стана, без да вдига шум, не искаше да го събуди, и вдигна слушалката.

— Стаята на капитан Макайвър — рече тихо тя.

— О, извинете, че ви безпокоя, свободен ли е капитан Макайвър? Обажда се помощникът на господин Нюбъри от Ал Шаргаз.

— Съжалявам, той спи, обажда се госпожа Макайвър, мога ли да приема някакво съобщение за него?

Гласът се поколеба.

— Може би да го помолите да ми се обади. Аз съм Бертрам Джоунс.

— Ако е важно, по-добре кажете на мен.

Отново колебание, после се чу:

— Много добре. Благодаря ви. Става въпрос за един телекс от щаба ни в Техеран за него. Пише: „Моля, информирайте капитан Д. Макайвър, управителен директор на IHC, че един от неговите пилоти, Томас Локхарт, и съпругата му са загинали при нещастен случай по време на демонстрация.“ — Гласът леко се усили. — Съжалявам за лошата новина, госпожо Макайвър.

— Ня… няма нищо. Благодаря ви. Ще се погрижа моят… моят съпруг да научи. Благодаря. — Тя затвори тихо телефона. Видя се в огледалото. Лицето й беше безцветно, разголило мъката си.

„О, Господи, не мога да допусна Дънкан да ме види или да разбере, той ще…“

— Кой беше, Джен? — попита Макайвър сънено.

— Ня… няма нищо, миличък. Спи.

— Резултатите от изследванията са добри, нали? Резултатите бяха отлични.

— Чудесни… връщам се след секунда. — Тя отиде в банята, затвори вратата и наплиска лицето си. „Не мога да му кажа, просто не мога… трябва да го предпазя. Да се обадя ли на Анди? — Погледна часовника си. — Не мога, Анди вече трябва да е на летището. Ще… ще изчакам, докато пристигне, точно така ще направя… Ще ида да го посрещна с Жан-Люк и… дотогава няма да правя нищо… О, Господи! О, Господи, горкият Томи, горката Шаразад… горките, милите…“

Сълзите потекоха от очите й и тя завъртя кранчетата, за да заглуши хлипанията си. Когато се върна на верандата, Макайвър спеше доволен. Тя седна и се загледа в залеза, но не го виждаше.

Ал Шаргаз, международното летище, на залез-слънце.

Руди Луц, Скрагър и всички останали чакаха на изходната бариера и поглеждаха неспокойно към оживеното фоайе. Пристигащите и заминаващите пътници сновяха насам-натам.

— Последно повикване за полет 532 на „Бритиш Еъруейз“ за Рим и Лондон. Моля, всички пътници да се явят на гишето.

През огромните прозорци виждаха слънцето, което бе почти на хоризонта. Всички бяха нервни.

— Анди трябваше да задържи Джони и 125-ицата за подсигуряване, за Бога — промърмори нервно Руди.

— Трябваше да ги изпрати в Нигерия — защити го Скот. — Но пък нямаше избор, Руди. — Видя, че Руди не го слуша, сви рамене и каза разсеяно на Скрагър: — Наистина ли ще се откажеш от летенето, Скраг?

Набръчканото старо лице се смръщи.

— За една година, само за една година. — Бахрейн е чудесно място за мене, Касиги е готин, а аз няма съвсем да се откажа от летенето, о, не, драги. Не мога, синко, настръхвам само като си го помисля.