Читать «Вихрушка» онлайн - страница 893

— Да, ваше преподобие, да. — Младият капитан погледна майора и майорът видя — или си помисли, че видя, — мъката в очите му и неизказаната молба за убежище, което не можеше да му даде. — Мога ли да включвам?

— Включвай — рече заповеднически моллата. — Включвай, разбира се. — Двигателите запяха сладката си песен, роторите набираха скорост. — Али и Абрим, вие се върнете в базата с камиона.

Двамата послушно се качиха при шофьора. Моллата им направи знак да тръгват и махна на останалите да се качат в хеликоптера. Роторите разсичаха въздуха. Той изчака, докато всички се качат, после свали автомата, седна до пилота и затвори вратата.

Двигателите набираха мощност, издигането бе непохватно. Сержантът вдигна ядосано автомата.

— Мога да разкарам тия фъшкии от небето, майоре.

— Да, да, бихме могли. — Майорът извади табакерата си. — Но ще оставим това на Бога. Може би той ще го направи вместо нас. — Щракна запалката с трепереща ръка, вдъхна дима и се загледа след отдалечаващия се хеликоптер и камиона. — На тези кучета трябва да им се даде един добър урок по възпитание. — Той отиде при колата и се качи. — Остави ме в хотела.

В хотела.

Азадех се беше навела през прозореца, оглеждаше небето. Бе чула, че хеликоптерът излита, и бе изпълнена с невъзможната надежда, че Ерики е успял да избяга по някакъв начин. „О, Господи, дано да е вярно…“

Селяните също гледаха към небето и тя видя хеликоптера — доста далеч, на път към границата. Стомахът й се преобърна. „Дали е заменил своята свобода за моята? О, Ерики…“

После видя полицейската кола да пристига на площада. Спря пред хотела, майорът слезе, оправяйки униформата си. Кръвта се дръпна от лицето й. Тя решително затвори прозореца и седна на стола с лице към вратата, близо до възглавницата. Чакаше. Чакаше. Стъпки. Вратата се отвори.

— Последвайте ме — каза той. — Моля.

— Какво? — За миг тя не можа да разбере.

— Последвайте ме. Моля.

— Защо? — попита тя с подозрение. Очакваше някакъв капан и не искаше да напусне близостта на скритата игла. — Какво става? Съпругът ми ли лети с хеликоптера? Той се връща? Обратно ли го изпратихте? — Усети как смелостта й я напуска, тревогата й, че Ерики се е предал в замяна на нейната безопасност, я подлудяваше. — Той ли лети?

— Не, вашият съпруг е в полицейския участък. Дойдоха иранци за хеликоптера, за него и за вас. — Сега, когато кризата бе отминала, майорът се чувствуваше много добре. — Хеликоптерът бе с иранска регистрация, не е имал разрешение да напуска Иран и затова те все още имаха права върху него. А сега — последвайте ме.

— Къде?

— Мисля, че бихте искали да видите съпруга си. — Харесваше му да я гледа, харесваше му опасността, чудеше се къде ли е тайното й оръжие. Такива жени винаги имат по някакво оръжие или отрова, някаква смърт дебне непредпазливия изнасилвач. Лесно можеш да ги надвиеш, ако си готов, ако следиш ръцете им и не си заспал. — Е?

— Има… има ли иранци в полицейския участък?

— Не. Това е Турция, не е Иран, не ви чакат чужденци. Елате, няма от какво да се боите.

— Аз… Идвам. Веднага.