Читать «Вихрушка» онлайн - страница 844

— Да, да, жено. По-добре да вървим вкъщи.

По-добре беше да вървят, така беше по-безопасно, Шаразад беше тук и утре щяха да решат, утре, а тази вечер щеше да има вана, сън и храна, и сън без никакви сънища, и само щастие.

— Ако искахме да заминем тайно тази нощ, бихме ли могли? Бихме ли могли, Томи?

Умората го надвиваше и той едва не й се скара. Не разбираше ли какво й бе казал току-що? Но сдържа гнева си и само отвърна:

— Сега не е необходимо да бягаме.

— Ти си напълно прав, съпруже, както винаги. Но бихме ли могли?

— Да, да, предполагам — рече той уморено и й каза как. Спираха и тръгваха отново с останалите пешеходци. Уличката се стесняваше все повече.

Шаразад сияеше. Беше съвсем сигурна, че ще го убеди. Утре ще заминат. „Утре сутринта ще събера бижутата си, ще се престоря пред Мешанг, че ще се срещнем с него на пазара по обед, но дотогава вече ще летим на юг с хеликоптера на Томи. Той може да долети до държавите в Залива, до Канада, до където и да е, където можеш да бъдеш мюсюлманин, без да те заплашва нищо — така ми казаха, когато отидох в посолството. И скоро, след месец-два, ще се върнем у дома в Иран и ще живеем тук завинаги.“

Доволна, тя се притисна още по-силно до него. Скрити в тълпата и мрака, двамата вече не се страхуваха, бяха сигурни, че бъдещето им ще е чудесно. „Сега вече, когато е правоверен, той ще отиде в рая, Бог е велик, Бог е велик, и аз ще отида в рая, ще бъдем заедно, с Божията помощ ще народим синове и дъщери. А после, когато остареем, ако той умре пръв, на четиридесетия ден аз ще се погрижа духът му да бъде почетен както подобава и после ще прокълна по-младата му жена или жени и техните деца, после ще си уредя работите и спокойно ще чакам да се присъединя към него — когато Бог повели.“

— О, толкова те обичам, Томи, и така съжалявам, че си имал толкова неприятности… неприятности заради мен…

Излязоха от тясната пряка на някаква по-широка улица. Тълпите бяха още по-гъсти, запълваха я цялата, но имаше някаква лекота във всички — мъже, жени, молли, Зелени ленти, млади и стари. Нощта бе прекарана добре и Божието дело бе свършено.

— Аллах-ул акбар! — извика някой и думите заехтяха отново и отново, повторени от хиляди гърла. Някъде зад тях една нетърпелива кола подскочи, блъсна няколко пешеходци, те се блъснаха в други, които пък блъснаха други сред ругатни и смях — изпопадаха като плочки на домино. Шаразад и Локхарт бяха сред падналите, но никой не пострада. Той я бе хванал здраво и смеейки се, двамата поседяха на земята за момент. Том все още здраво стискаше гранатата. Не чуха предупредителното й съскане — без да усети, при падането си той бе пуснал дръжката за миг, но това бе достатъчно. Един безкраен миг той й се усмихваше и тя му се усмихваше.

— Бог е велик — рече тя радостно и той отвърна със същата увереност. И в същия миг умряха.

Събота

3 март 1979 г.

70

Ал Шаргаз: 6,34 сутринта.

Слънчевият диск се показа иззад хоризонта и превърна черната пустиня в алено море, обагряйки и стария пристанищен град, и Залива зад него. Мюезините започнаха молитвата от високоговорителите на джамиите, но музиката на гласовете им не зарадва Гавалан и останалите служители на С-Г на верандата на хотел „Оазис“, където привършваха бързата си закуска.