Читать «Вихрушка» онлайн - страница 802

Вратата се отвори и един прислужник внесе чая. Хаким го освободи и отпрати охраната.

— Погрижете се да не ни безпокоят.

Чаят беше горещ, сладък и миришеше на мента. Пиеха го от малки сребърни чашки.

— Сега трябва да решим какво ще правиш. Не можеш да останеш тук.

— Съгласен съм — отвърна Ерики. Радваше се, че чакането свършва. — Зная, че съм… че съм затруднение за теб като хан.

— Част от споразумението на Азадех и моето с баща ни, за да ни бъдат върнати правата и да стана наследник, беше да положим клетва, че ще останем в Табриз, в Иран, за две години. Така че ти трябва да тръгнеш, а тя не може.

— Тя ми каза.

— Ясно е, че си в опасност дори и тук. Не мога да те защитавам пред полицията или правителството. Трябва да тръгнеш веднага, да излетиш от страната. След две години, когато и Азадех може да замине, тя ще дойде при теб.

— Не мога да отлетя. Фазир каза, че щял да опита да ми намери механик утре, но не било сигурно. Обеща и гориво. Ако успея да се свържа с Макайвър в Техеран, той би могъл да прати някой дотук.

— Опита ли?

— Да, но телефоните още не работят. Щях да използвам ВЧ-то в нашата база, но офисът е съвсем разбит — когато се връщах, минах през базата, там е пълна каша, няма транспорт, няма варели с гориво. Като се свържа с Техеран, Макайвър може да изпрати механик да оправи машината. Може ли да остане тук, докато я оправят?

— Да. Разбира се. — Хаким си наля още малко чай, вече убеден, че Ерики не знае нищо за бягството на останалите пилоти и хеликоптерите. Но това не променяше нищо. — Няма никакви авиолинии до Табриз, иначе бих могъл да ти уредя полет. И все пак мисля, че трябва да тръгнеш веднага. Изложен си на голяма опасност, на непосредствена опасност.

— Сигурен ли си? — Ерики присви очи.

— Да.

— Каква?

— Не мога да ти кажа. Но е извън моя контрол, сериозна е, непосредствена, не засяга Азадех за момента, но би могла, ако не внимаваш. За да я предпазим, това трябва да си остане между нас. Ще ти дам кола — която поискаш от гаража. Мисля, че има около двадесет. Какво стана с твоя рейнджровър?

Ерики вдигна рамене, умът му работеше.

— Убийството на онзи муджахидин, който ни взе документите с Азадех, и на другите, дето ги гръмна Ракоци, е съвсем друг проблем.

— Бях забравил за Ракоци. Няма много време — настоя Хаким.

Ерики завъртя глава, за да отпусне мускулите на врата си и да премахне болката.

— Колко непосредствена е тази опасност, Хаким?

Хаким го погледна право в очите.

— Дотолкова непосредствена, че бих предложил да изчакаш докато се мръкне, да вземеш колата и да бягаш — измъкни се от Иран колкото можеш по-бързо — подчерта той. — Дотолкова непосредствена, че да знам, че ако не го направиш, Азадех ще има по-големи тревоги. И дотолкова, че не бива да й казваш нищо, преди да тръгнеш.

— Ще се закълнеш ли в това?

— Кълна се пред Бога, смятам, че е така. — Видя, че Ерики се намръщи, и зачака търпеливо. Харесваха му неговата честност и простота, но в крайна сметка те нямаха никакво значение. — Можеш ли да тръгнеш, без да й кажеш?