Читать «Вихрушка» онлайн - страница 59

Джеймс Клавел

Старк въздъхна. С годините беше прозрял посланието ясно и точно, но все пак благославяше Мануела за това, че се беше съгласила да се впуснат в иранския начин на живот, да изучават фарси, да пътуват навсякъде и да разглеждат всичко — нови възгледи, вкусове и аромати, да научат всичко за персийските килими и хайвера, вината и легендите, да създадат приятелства. Те не се затвориха в своя собствен начин на живот като много от чуждестранните пилоти и инженери, които предпочитаха да оставят семействата си у дома, да работят, по два месеца тук, да пестят пари и да чакат отпуските си за вкъщи — където и да бе домът им.

— Отсега нататък нашият дом е тук — беше казала тя. — Тук ще бъдем аз и децата — беше добавила с онова тръскане на главата, което той харесваше толкова много, както тъмната й коса и емоционалността на испанската й кръв.

— Какви деца? Ние нямаме деца и не можем да си ги позволим още с това, което изкарвам.

Старк се усмихна. Това беше точно след като се ожениха, преди десет години. Той се беше върнал в Тексас, за да се ожени за нея, веднага щом мястото му в С-Г беше потвърдено. Вече имаха три деца, две момчета и едно момиче, и той можеше да издържа всички, точно така. А сега? Какво ще стане сега? Работата му тук бе застрашена, повечето от иранските им приятели бяха заминали; там, където имаше изобилие, сега имаше празни магазини — и страх там, където трябваше да има само веселие.

„Проклет да е Хомейни и тези противни молли — помисли си той. — Те объркаха един чудесен начин на живот и едно прекрасно място. Бих искал Мануела да вземе децата, да напусне Лондон и да се върне у дома, в Лубок, докато положението в Иран се стабилизира.“ Лубок беше малко провинциално градче в Панхендъл, Тексас, където баща му все още се грижеше за семейното ранчо. Петстотин акра земя, няколко крави, малко коне, малко земеделие — достатъчно, за да преживява семейството. „Бих искал вече да е там, но тогава нямаше да има поща със седмици, а и телефоните не работят. Проклет да е Хомейни, че я изплаши така с речите си — чудно какво ще каже на Бог и какво ще му каже Бог, когато се срещнат рано или късно.“