Читать «Вихрушка» онлайн - страница 56

Затрака картечница. Полковникът смушка офицера, който седеше в танка.

Изведнъж от дулото на осемдесетмилиметровото оръдие, насочено точно над главите на тълпата, избухна пламък. Зарядът беше халосен, но внезапността на експлозията накара атакуващите да се разбягат от вратите в паника, половин дузина войници хвърлиха пушките си, също толкова шокирани, неколцина побягнаха, невъоръжените зяпачи се разпръснаха ужасени. Вторият танк стреля по-близо до земята, огънят лумна по-ниско.

Тълпата се разцепи. Мъже и жени се разбягаха от вратите и оградата, запищяха стъпкани хора. Първият танк отново стреля, отново лумнаха пламъци и земята пак се разтресе от детонацията. Тълпата се втурна да бяга още по-бързо. Пред вратите остана само моллата Хусаин. Олюля се като пиян, заслепен и оглушен, после ръцете му се хванаха за скобите на вратата и той увисна на нея. Веднага, инстинктивно, няколко души хукнаха към него, за да му помогнат — войници, сержанти, дори един офицер.

— Стой! — изрева полковник Пешади, дръпна микрофона и го включи на максимална мощност. Гласът му проряза нощта. — Всички войници да останат по местата си! Сложете предпазителите! СЛОЖЕТЕ ПРЕДПАЗИТЕЛИТЕ! Всички офицери и сержанти да поемат хората си! Сержант, елате с мен!

Все още в шок, сержантът тръгна в крак до командира си, който се запъти към портала. По земята лежаха тридесет-четиридесет души, стъпкани от тълпата. Бунтовници бяха спрели на стотина метра, започваха да се престрояват. Някои от по-буйните започнаха да нападат. Напрежението нарастваше.

— СПРЕТЕ! ВСИЧКИ ДА СТОЯТ МИРНО!

Този път командата беше изпълнена. Веднага. Той чувствуваше потта по гърба си, сърцето му лудо биеше в гърдите. Хвърли поглед към увисналия на мрежата труп, дори малко му завидя — та нали младежът стана мъченик с името на Бога на уста и сега вече сигурно е в рая? После заповяда строго в микрофона:

— Вие тримата… да, вие тримата, помогнете на моллата. ВЕДНАГА! — Мъжете от другата страна на оградата тутакси се спуснаха да изпълнят заповедта.

Той вдигна пръст към двама войници. — Ти! Отвори вратата! Ти! Вземи тялото!

Отново му се подчиниха моментално. Няколко души зад гърба му се размърдаха и той изрева:

— Казах да СТОИТЕ МИРНО! СЛЕДВАЩИЯТ, КОЙТО МРЪДНЕ БЕЗ МОЯ ЗАПОВЕД, ЩЕ БЪДЕ УБИТ! — Всички замръзнаха. Всички до един.

Пешади изчака за момент, почти предизвиквайки някой да помръдне. Никой не го направи. После погледна назад към Хусаин, когото познаваше много добре.

— Молла — каза Пешади тихо. — Добре ли сте? — Пристъпи към него. Вратата беше отворена. На няколко метра от нея чакаха тримата селяни, вкаменени.

Главата на Хусаин се пръскаше от болка, ушите го боляха ужасно. Но той можеше да чува и да вижда и макар че ръцете му бяха окървавени от бодлите, знаеше, че е жив и още не е мъченик, както бе очаквал и се бе молил.

— Искам… — изрече той едва чуто, — искам тази… тази база в името на Хомейни.

— Ще дойдете в канцеларията ми веднага — прекъсна го полковникът, гласът и лицето му бяха сурови. — Вие тримата също, за свидетели. Ще разговаряме, молла, аз ще ви изслушам, после вие мен.