Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 39

Несправедливо е да обвинявам културата в нашата страна. Можехме да живеем извън тези стени, в апартамент в Рим, собственост на Църквата. Със сигурност не си правехме илюзии какво влече след себе си животът във Ватикана. Само че помежду ни имаше една голяма разлика, която открих едва след като се оженихме: моите родители бяха мъртви, а нейните се преструваха, че не са.

Господин и госпожа Фалчери живееха на съседната улица, в жилищна сграда, близо до казармата на жандармерията. Те подкрепяха брака ни и не се оплакаха, когато Мона напусна Римокатолическата църква, за да се присъедини към Гръко-католическата. Но преди да се оженим и да приключат преструвките, не знаех колко нещастна е майката на Мона. Баща ѝ беше радиотехник във Ватикана, допуснал да се ожени за жена, която не уважава. Госпожа Фалчери беше прилична готвачка с деликатно чувство за хумор, чиито недостатъци не ми станаха ясни веднага. Едва по-късно Мона ми обясни, че баща ѝ е от голямо семейство и искал много деца. Майка ѝ за малко не умряла при раждането ѝ и лекарите открили някакво увреждане в утробата ѝ, поради което следваща бременност криела опасности. Когато ни гостуваха, двамата идваха поотделно. Мона не изгаряше от желание да вижда баща си. Но след посещенията на обичната си майка съпругата ми рухваше.

Не е нужно да обясняваш на един грък, че трагедията се предава в семейството. Знаех, че Мона донякъде се страхува да не стане като майка си. Когато първите шест месеца от бременността с Петрос преминаха спокойно, двамата го приехме като знак, че проклятието е премахнато. А после, през последните три месеца, на два пъти за малко да го изгубим. Лекарите ни убеждаваха, че Петрос вече е достатъчно голям и ще оцелее, но сякаш тялото на Мона беше започнало да го отхвърля. Накрая я откараха по спешност в родилната зала, защото пъпната връв беше започнала да го задушава. Когато синът ни най-сетне се роди, гинекологът го нарече Херкулес, защото беше оживял въпреки двойно омотаната около вратлето му примка. По-късно Мона плачеше и повтаряше, че се е опитала да убие сина си.

През следващите месеци жената, за която се бях оженил, изчезна. По-ясно помня как тъща ми храни Петрос с биберон, отколкото как Мона го кърми. Госпожа Фалчери правеше компания на Мона, докато аз бях на работа, и до ден-днешен всеки път, когато зърна лицето на тази жена, си спомням как тя измъчваше жена ми. Докато Мона седеше на канапето и със сетни сили се мъчеше да изцеди капчица щастие от безумния хаос в съзнанието си, майка ѝ я осведомяваше под формата на любящ съвет, че сегашните трудности са нищо в сравнение с онова, което предстои. Че не трябва да се заблуждаваме. Че тъгата е цвете. Цели библиотеки съм преровил, за да открия произхода на тази фраза — тъгата е цвете — и в целия свят не открих нито един научен коментар, който да разплете загадката. Майка ѝ вероятно имаше предвид, че новият темперамент на Мона притежава някаква мрачна прелест, която ние трябва да приемем. А също, че тази особеност ще се задълбочава. Призлява ми, като се замисля как допуснах дни наред Мона и майка ѝ да седят на канапето и да гледат телевизия, докато онази нещастна жена виждаше как дъщеря ѝ бавно гасне, но въпреки това тровеше ума ѝ. Днес Петрос не се вижда с баба си. Пита защо. Лъжа го и си казвам, че някой ден ще му обясня.