Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 14

След това Симон замина на работа в Турция и Бог му подхвърли нова благотворителна кауза — Уго Ногара. Заблудена овца. Ранима душа, която се бореше да осъществи шедьовъра на своята кариера. Затова си представям какво изпитва брат ми в този момент. Агония, не много по-различна от онова, което бих изпитвал аз, ако нещо се случи с Петрос.

— Уго е на хубаво място — напомням му.

Тази убеденост помогна на две момчета да преживеят смъртта на родителите си. Отвъд смъртта е животът, отвъд страданието — покоят. Ала Симон е разтърсен твърде силно, за да асимилира смъртта на Уго. Вместо да отмята зърната на броеницата, той само я стиска в ръка.

— Какво те попита полицаят? — интересувам се.

Под очите му има бръчки. Не мога да разбера дали примижава и се взира в далечината, или годините служба в Секретариата са причинили това на един едва трийсет и три годишен мъж.

— Поиска да види телефона ми — отговаря.

— Защо?

— За да засекат по кое време ми се е обадил Уго.

— Какво друго?

Симон гледа втренчено телефона в ръката си.

— Пита ме дали съм видял още някой в градината.

— А ти видя ли?

— Не — отвръща като в унес той.

В главата ми се блъскат хаотични мисли. През есента Кастел Гандолфо утихва. Папата напуска лятната си резиденция и се връща във Ватикана, затова швейцарската гвардия и жандармерията престават да държат свои хора там. Туристическите атракции опустяват вечер, защото последният влак за Рим заминава преди пет, а ако тукашните джебчии са като римските, сигурно стават по-агресивни, след като лесните им жертви си тръгнат. За секунда в съзнанието ми се мярва Уго под дъжда на празния селски площад, нападнат от един от тези хора.

— Точно от отсрещната страна на пътя има будка на карабинерите — отбелязвам. — Защо Уго не ги е повикал?

— Не знам.

Може и да ги е повикал, а те да са отказали да преминат границата на Ватикана. А дори да е набрал нашия спешен номер 112, той надали би свършил работа тук.

— Какво ти каза по телефона? — питам.

— Моля те, Алекс — вдига ръка Симон. — Трябва ми малко време.

Затваря се в себе си, сякаш споменът за телефонния разговор е особено болезнен. Сигурно позвъняването е дошло, докато Симон е пътувал от летището. Може би е казал на шофьора веднага да се отклони, но и това не се е оказало достатъчно.

Помня как взе първия полет и пристигна, след като му съобщих, че Мона ме е напуснала. Закле се да остане колкото е нужно, за да се почувствам отново човек. Отне ми шест седмици. Лучио го умоляваше да се върне в посолството. Но вместо това Симон ми помогна да облепя цял Рим с листовки, да звъня на роднини и на приятели, грижеше се за Петрос, докато аз себично обикалях града и посещавах местата, където се бях влюбил в жена си. По-късно, когато той се върна в България, пощата ни преливаше от писма, адресирани до Петрос, и във всяко имаше снимка, направена от Симон в София: вятърът развява перчема на някакъв мъж; акордеонист с маймунката му; катерица върху планина от лешници. Те се превърнаха в тапет в стаята на Петрос. Ритуалното четене на писмата постави ново начало за мен и сина ми. Така разбрах какво е имал предвид Лучио. Докато Симон правеше снимки, по-недостойни свещеници се катереха по служебната стълбица. Накрая му заявих, че с Петрос сме оставили лошото зад гърба си. Край с писмата. Моля те.