Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 10

Твърде угрижен съм, за да отговоря. Когато Гуидо си тръгва, вадя телефона си и се обаждам на Симон. Сигналът тук е слаб и връзката е лоша. За миг обаче чувам звъна на друг мобилен телефон.

Поемам към звука, осветявайки с фенерчето си далечината. В склона е изсечено широко стълбище, три монолитни тераси се спускат една след друга по посока на далечното море. Всеки сантиметър е засят с цветя, аранжирани в кръгове в рамките на осмоъгълници, вписани в квадрати; всяко листенце си е на мястото. Пространството е огромно и предизвиква у мен дива тревога.

Тъкмо се каня да извикам Симон, когато зървам нещо. Тук, от най-високата тераса, различавам ограда. Източната граница на папския имот. Непосредствено преди портата лъчът на фенерчето ми осветява нещо тъмно. Черен силует.

Полите на расото ми изплющяват на вятъра, когато хуквам към него. Земята е неравна. Пръстта е рохка и коренчетата на тревата стърчат като паешки крачета.

— Симон! — провиквам се. — Добре ли си?

Той не отговаря. Дори не помръдва.

Спускам се към него, опитвайки се да се задържа прав в хлъзгавата кал. Разстоянието помежду ни намалява. Той обаче не продумва.

Стигам до него. Брат ми е наистина. Докосвам го и питам:

— Добре ли си? Кажи, че си добре.

Вир-вода е, блед като платно. Мократа му коса е залепнала за челото. Черното расо, изопнато върху източените му мускули, е като потната кожа на състезателен кон. Расото е старомодна дреха за римокатолическите свещеници, откакто на мода дойдоха черният панталон и черното сако. В този мрак расото върху едрата фигура на брат ми му придава вид на таласъм.

— Какво има? — питам, защото той още не ми е отговорил.

Погледът му е безжизнен, отнесен. Вторачил се е в нещо на земята.

В калта лежи дълго черно палто. Палтото на римски свещеник. Грека, кръстено така заради приликата си с православното расо. А под него има купчинка.

Изобщо не съм си представял подобно нещо. В края на купчинката виждам чифт обувки.

— Божичко! — прошепвам. — Кой е този?

Гласът на Симон е глух и задавен.

— Можех да го спася — казва той.

— Симон, нищо не разбирам. Обясни ми какво става.

Обувките привличат погледа ми. На подметката на едната има дупка. Човърка ме тревожно чувство — като нокът, който дращи мислите ми.

Вятърът е навял хартийки към високата ограда, която отделя имението на папата от граничния път. От дъжда те са залепнали за металните брънки като папиемаше.

— Той ме повика — промърморва Симон. — Знаех си, че е загазил. Пристигнах възможно най-бързо.

— Кой те е повикал?

Бавно започвам да схващам смисъла на думите му. Вече знам причината за това тревожно чувство. Дупката в тези подметки ми изглежда позната.

Отстъпвам крачка назад. Коремът ми се свива. Ръцете ми се стягат в юмруци.

— К-как…? — заеквам.

Неочаквано на алеята се появяват светлинки, които се движат към нас. Две са, не по-големи от чашки на въздушен пистолет. Когато се приближават, се превръщат в полицейски автомобили.

Ватиканската жандармерия.

Коленича с треперещи ръце. На земята до тялото има отворено куфарче. Вятърът продължава да разбърква листовете вътре.