Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 73

— Надявам се.

Ново мълчание, този път малко по-напрегнато. Докато се чудя как да сменя темата — да речем, с нещо за нейния рожден ден, за подаръка, който я чака в стаята — лошият късмет се стоварва изневиделица. Под формата на Чарли. След двайсетина кръгчета около масите с почерпки най-сетне е решил да дойде при нас.

— Закъснях — обявява той на Кати. — Ще ме въведеш ли в течение?

Чарли по принцип си е чудак, но най-странното в него е, че сред мъже се държи като безстрашен гладиатор, а пред жените губи и ума, и дума.

— В течение? — повтаря развеселено Кати.

Той лапва една петифура, после още една, оглеждайки за познати лица из тълпата.

— Е, нали знаеш. Как върви учението. Кой с кого ходи. Какво ще правиш догодина. Обичайното.

Кати се усмихва.

— Учението върви добре, Чарли. С Том още ходим заедно. А засега все още съм в подготвителен курс. И догодина пак ще съм тук.

— А — казва Чарли, защото вечно забравя нейната възраст. Хваща в огромните си шепи една курабийка и напрегнато търси подходяща тема за разговор между абсолвент и момиче от началния курс. — Подготвителната година е най-тежката — подема той, избирайки най-лошия вариант: съветите. — Две курсови работи. Задължителни дисциплини. И бягане на дълга дистанция с тоя приятел — посочва ме той с едната ръка, докато с другата продължава да се тъпче. — Не е лесно. — Плъзва език отвътре по бузата си, за да се наслади на вкуса, и същевременно разсъждава над нашето бъдеще. — Право да си кажа, не ти завиждам.

Той млъква и ни оставя да разсъждаваме над казаното. Понякога е невероятно ефикасен — само с двайсетина думи успя да влоши положението до немай-къде.

— Искаше ли ти се да можеш да потичаш тази вечер? — пита след малко Чарли.

Кати все още се надява на нормален разговор и го изчаква да обясни. Аз обаче не чакам — знам как работи умът му.

— Голата олимпиада — пояснява той, без да обръща внимание на отчаяните ми жестове. — Не ти ли се иска да беше там, долу?

Ударът е убийствен. Виждам го как идва, но съм безсилен да се защитя. За да покаже, че помни в кой курс е Кати, а може би и че живее в общежитие „Холдър“, Чарли пита приятелката ми дали е разстроена, че не може да се покаже гола пред цялото студентско градче. Вероятно смята за комплимент намека, че жена с нейните физически дадености умира от желание да ги демонстрира. Чарли сякаш изобщо не подозира безбройните неприятности, които могат да произлязат от неговия въпрос.

Лицето на Кати се обтяга — разчела е мисълта му от край до край.

— Защо? Трябва ли да ми се иска?

— Ами… не познавам много новаци, които биха пропуснали шанса — казва той. Ако се съди по дипломатичния тон, явно вече разбира, че е сгафил.

— Какъв шанс? — настоява Кати.

Опитвам се да му помогна, търсейки благоприлични синоними на „пиянство“ и „голотия“, но мислите ми са като ято подплашени гълъби. Подир тях остава само перушина и петна от нацвъкано.

— Например… шансът да се съблекат веднъж на четири години — мънка Чарли.

Кати бавно ни оглежда от глава до пети. Виждайки изпоцапаните в тунела дрехи на Чарли и моето облекло от дъното на гардероба, тя мигновено минава в атака.