Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 68

Нещо още по-важно — кой римлянин би могъл да узнае толкова много за тъй много теми, да овладее толкова много езици и да убеди най-големия печатар в Италия да публикува неговата тайнствена книга, без дори да спомене името му?

И най-вече какви са „божествените неща“ за които намеква уводът и които музите отказват да разкрият? Каква е тази отмъстителна завист, която се боят, че може да предизвикат?

Отговорът е прост: не става дума за роман. Авторът трябва да е имал предвид нещо друго — нещо, което ние, изследователите, все още не успяваме да разберем. Но откъде да започнем търсенето?

Нямам намерение да отговарям на този въпрос вместо вас. Вместо това ви предлагам гатанка, над която да си поблъскате главите. Разрешете я и ще сте с една крачка по-близо до разбирането на „Хипнеротомахия“.

При тези думи Тафт удря с длан по дистанционното на диапроектора. Върху екрана изплуват три картини, подкупващо прости на вид с черно-белия си контраст.

— Това са три гравюри от „Хипнеротомахия“, изобразяващи кошмара, който сънува Полия към края на книгата. Както разказва тя, на първата едно дете язди през гората пламтяща колесница, теглена от две голи жени, които детето удря като добичета. Полия наблюдава от своето скривалище в гъсталака.

Втората гравюра показва как детето освобождава жените, като разсича нажежените им вериги с железен меч. После забива меча във всяка от тях и след като умират, ги разчленява.

На последната гравюра детето е изтръгнало от телата все още биещите сърца на двете жени и ги хвърля на хищните птици. Вътрешностите дава на орлите. После, след като насича телата, хвърля останалото на кучетата, вълците и лъвовете, събрани наоколо.

Когато Полия се събужда, нейната дойка й обяснява, че детето е Купидон, а жените са млади девойки, които са го оскърбили, отхвърляйки обичта на своите почитатели. Оттук Полия стига до извода, че не е била права да пропъди Полифил.

Тафт млъква за миг и обръща гръб на публиката, опитвайки да огледа огромните гравюри, увиснали сякаш във въздуха зад него.

— Ами ако предположим, че явният смисъл не е истинският? — пита той все още с гръб към нас и неговият безплътен глас кънти през микрофона на гърдите му. — Ами ако тълкуването на дойката в крайна сметка излезе невярно? Ами ако използваме наказанието на двете жени, за да разгадаем какво е било истинското им престъпление?

Представете си официалното наказание за държавна измяна, съществувало в някои европейски държави векове преди и след написването на „Хипнеротомахия“. Престъпникът, осъден за държавна измяна, най-напред бива влачен — тоест вързан за опашката на кон и теглен по земята през целия град. По този път попада на ешафода, където го обесват, но не до смърт. Още докато е полумъртъв, екзекуторът разпорва корема му, отрязва вътрешностите и ги изгаря пред него. Изваденото сърце се показва на струпаната наоколо тълпа. После палачът обезглавява тялото, разчленява го и набучва парчетата върху копия, поставени на публични места, за да служат за назидание на бъдещите предатели.