Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 67

— Наред ли е всичко? — прошепва Джил.

Кимвам. Не ми се навлиза в подробности.

— Някои съвременни тълкуватели — говори Тафт — се задоволяват да приемат, че книгата съответства в редица отношения на един стар ренесансов жанр, пасторалния роман. Но ако „Хипнеротомахия“ е най-обикновена любовна история, то защо само трийсет страници са посветени на романтичната връзка между Полифил и Полия? Защо другите триста и четирийсет страници оформят лабиринт от странични сюжети, странни срещи с митологически образи, разсъждения на езотерични теми? Ако само една от десет думи е свързана със самата любовна история, тогава как ще обясним останалите деветдесет процента от книгата?

Чарли пак се обръща към мен.

— Ти знаеш ли всичко това?

— Да — кимвам аз. Десетки пъти съм чувал тия неща у дома, на масата за вечеря.

— С две думи — продължава от сцената Тафт, — това не е просто любовна история. Борбата на Полифил за обич в съня — както се превежда латинското заглавие — е нещо далеч по-сложно от обикновен разказ за среща между момче и момиче. Петстотин години учените подлагат книгата на най-мощните системи за тълкуване в своята епоха и нито един не е открил изход от лабиринта.

Колко трудна е „Хипнеротомахия“? Нека видим как са се справили преводачите. Първият френски преводач концентрирал само в десетина думи встъпителното изречение, състоящо се първоначално от над седемдесет. Робърт Далингтън, съвременник на Шекспир, който се опитал да направи по-точен превод, накрая вдигнал ръце. Отчаял се още преди средата. След него никой не е правил опит за превод на английски. Почти веднага след издаването на книгата западните интелектуалци я обявили за въплъщение на неразбираемото. Рабле й се подигравал. Кастилионе предупреждавал ренесансовите младежи да не говорят като Полифил, когато ухажват жени.

И тъй, защо е толкова трудна за разбиране тази книга? Защото е писана не само на латински и италиански, но и на гръцки, еврейски, арабски, халдейски и древноегипетски. Авторът е използвал по няколко езика наведнъж, заменяйки понякога думи от единия с думи от другия. Когато и тия езици не му достигали, той измислял свои собствени думи.

Отгоре на всичко и самата книга е обгърната с тайни. Да започнем с това, че до неотдавна не се знаеше кой я е написал. Тайната на авторовата личност е прикрита тъй старателно, че дори самият издател, великият Алдус, не знаел кой е написал най-знаменитото му издание. Един от редакторите на „Хипнеротомахия“ е написал увод, в който моли музите да разкрият името на автора. Музите отказват. Те обясняват, че „по-добре е да бъдем предпазливи и да пазим божествените неща, за да не бъдат разкъсани от отмъстителната завист“.

Моят въпрос към вас е следният: защо му е на автора да полага такива усилия, ако наистина не е писал нещо повече от пасторален роман? Защо са всички тия езици? Защо двеста страници са посветени на архитектурата? Защо осемнайсет страници разказват за храма на Венера, а дванайсет — за някакъв подводен лабиринт? Защо има петдесет страници за пирамидата? Или още сто и четирийсет за скъпоценните камъни и метали, за балета, музиката, храненето, сервирането, флората и фауната?