Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 44

— Какъв чертеж?

— Парчето кожа. — С палци и показалци Къри оформя квадрат, приблизително трийсет на трийсет сантиметра. — Сгънато и пъхнато по средата на дневника. На него имаше чертеж.

— Не беше в книгата — казва Пол.

Къри отново я прехвърля от ръка в ръка. Погледът му е станал студен и унесен.

— Ричард, трябва да върна дневника на Бил утре — казва Пол. — Тази нощ ще го чета. Може би ще ми помогне да се справя с последната част.

Къри се опомня.

— Не си ли довършил дипломната работа?

В гласа на Пол се прокрадва тревога.

— Последната част не е като другите.

— Но нали утре е крайният срок?

Пол мълчи. Къри плъзва ръка по кожената подвързия, после му подава дневника.

— Довършвай. И не подлагай на риск каквото си заслужил дотук. Залогът е твърде голям.

— Няма. Мисля, че почти открих каквото ми трябва. Съвсем близо съм.

— Трябва ли ти нещо, само кажи. Разрешително за разкопки. Земемери. Ако изобщо съществува, ще го намерим.

Гледам Пол и се питам за какво говори Къри.

Пол се усмихва нервно.

— Нищо повече няма да ми трябва. След като вече имам дневника, ще го открия сам.

— Само не забравяй целта. Никой не е вършил подобно нещо преди. Спомни си Браунинг. Туй, що другите бленуват цял живот.

— Сър — долита глас изотзад.

Обръщаме се и виждаме, че към нас се задава един от ръководителите на музея.

— Мистър Къри, заседанието на попечителите започва след малко. Ако обичате, елате на горния етаж.

— Ще разговаряме за това по-късно — казва Къри и постепенно се завръща в реалността. — Не знам докога ще се проточи заседанието.

Той потупва Пол по рамото, ръкува се с мен и тръгва към стълбището. Когато изчезва от поглед, ние оставаме насаме с охраната.

— Не биваше да му го показвам — промърморва Пол сякаш на себе си, докато вървим към изхода.

За момент спира да огледа поредицата картини още веднъж, да си запази спомен, към който да се завръща, когато музеят бъде затворен. Сетне се озоваваме вън, под падащия сняг.

— Защо би излъгал Бил как е намерил дневника? — питам аз.

— Не вярвам да е излъгал — казва Пол.

— Тогава какво намекваше Къри?

— Ако знаеше повече, щеше да ни каже.

— Може би не е искал да сподели в мое присъствие?

Пол не обръща внимание на думите ми. Винаги се стреми да поддържа илюзията, че в очите на Къри сме равни.

— Какво имаше предвид, когато каза, че ще ти помогне с разрешителни за разкопки? — настоявам аз.

Пол нервно се озърта през рамо към някакъв студент, който върви подир нас.

— Не тук, Том.

Знам, че е излишно да настоявам. След дълго мълчание питам:

— А можеш ли да ми кажеш защо всички картини бяха свързани с Йосиф?

Лицето на Пол просветлява.

— Битие трийсет и седем. — Той млъква за миг, за да си припомни. — А Яков обичаше Йосифа повече от всичките си синове, защото му се беше родил на старини; и му направи шарена дреха.

Трябват ми две-три секунди, за да разбера. Подарък от цветове. Обичта на застаряващия баща към неговия любим син.

— Той се гордее с теб — казвам аз.

Пол кимва.

— Но не съм свършил. Работата не е приключила.

— Въпросът не е там — казвам аз.