Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 41

Пътят натам минава покрай „Мъри-Додж“ — неугледна каменна сграда в северната част на студентското градче. Вътре любителската театрална група играе „Аркадия“ на Том Стопард — последната пиеса, която Чарли бе принуден да учи по английска литература, и първата, която ще гледаме заедно. Имаме билети за неделното вечерно представление. Откъм сцената кънти като в котел гласът на Томасина, тринайсетгодишната героиня на пиесата, която с нещо ми напомни за Пол, когато я четох за пръв път.

— Ако можеш да спреш всеки атом в неговата позиция и посока — казва тя — и ако умът ти може да осъзнае всички застинали действия в този момент, тогава, ако те бива, ама адски те бива по алгебра, можеш да напишеш формулата на бъдещето.

— Да — запъва се наставникът, изтощен от нейния неуморим ум. — Да, доколкото знам, ти първа се сещаш за това.

Отдалече входът на Музея на изкуствата изглежда отворен — истинско малко чудо в празнична вечер. Музейните попечители са странен народ, половината невзрачни като библиотекари, другата половина буйни като артисти или художници. Имам чувството, че повечето от тях биха предпочели по-скоро да оставят хлапета от детската градина да драскат с боички по платната на Моне, отколкото да допуснат в музея някой студент без крайна необходимост.

Сградата „Маккормик“, където се помещава факултетът по история на изкуствата, стои малко пред самия музей и стените на фоайето са стъклени. Когато наближаваме, охраната ни гледа като от аквариум. Също като на една от авангардните изложби, на която бях ходил с Кати, но така и не успях да я разбера, пазачите изглеждат реални, но са напълно застинали и безмълвни. На вратата виси обява: „Среща на принстънските музейни попечители“. С по-дребни букви е добавено: „Музеят е затворен за посетители“. Колебая се, но Пол нахълтва безцеремонно.

— Ричард — провиква се той към главната зала.

Неколцина присъстващи се обръщат да го погледнат, но не забелязвам познати лица. По стените висят картини — прозорци към света на багрите сред унило бялата сграда. Върху невисоки колони в съседната зала са изложени реставрирани гръцки вази.

— Ричард — повтаря Пол по-високо.

Голата глава на Къри се извърта върху дългия му, дебел врат. Той е висок и жилест, облечен с моден раиран костюм и червена вратовръзка. Когато вижда Пол да върви към него, в тъмните му очи пламва топлина. Съпругата на Къри е починала преди повече от десет години, деца няма и сега приема Пол като свой единствен син.

— Момчета — казва сърдечно той и разперва ръце, сякаш сме още деца. Обръща се към Пол. — Не очаквах да те видя толкова скоро. Мислех си, че ще свършиш по-късно. Колко приятна изненада.

Той опипва копчетата на маншетите си, в погледа му искри удоволствие. После се пресяга да стисне ръката на Пол.

— Как я карате?

Ние се усмихваме. В гласа на Къри звучи младежка енергия, но иначе времето не му прощава. Откакто го видях — само преди шест месеца — в движенията му се е прокраднала вдървеност, а зад плътта на лицето сякаш започва да се оформя пустота. Сега Ричард Къри е собственик на голяма търговска къща за произведения на изкуството в Ню Йорк и попечител на далеч по-известни музеи от тукашния. Но според Пол след изчезването на „Хипнеротомахия“ от живота му, блестящата кариера се оказала обикновен заместител, борба да забрави някогашното увлечение. Всъщност никой не бил по-изненадан и по-малко впечатлен от неговия успех, отколкото самият Къри.