Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 17

— Завърти резето по часовниковата стрелка — казва Джил.

Ключалката щраква. Джил блъсва решетката и тръгва напред. Чарли се задава подир него, продължавайки да крепи Пол.

— Сигурен ли си? — пита Чарли, докато напредваме през сенките.

Кимвам. След още няколко крачки стигаме до грубо надраскана на стената буква Р. Наближаваме „Рокфелер“ — един от по-малките местни колежи. В първи курс ходех с момиче на име Лана Макнайт, което учеше там. Почти цяла зима седяхме пред камината в нейната стая, преди управлението да запуши веднъж завинаги комините в студентското градче. Темите на тогавашните ни разговори днес ми се струват безкрайно далечни: Мери Шели, готическата литература в програмата на колежа и тъй нататък. Майка й бе преподавала в щатския университет на Охайо, също като баща ми. Гърдите й имаха формата на патладжани, а когато се заседявахме по-дълго пред огъня, ушите й придобиваха цвета на розови листенца.

Скоро чувам нейде горе гласове. Множество гласове.

— Какво става? — пита Джил, докато наближаваме източника на звуците.

Капакът на шахтата е над самото му рамо.

— Това е — казвам аз, кашляйки — начинът да се измъкнем.

Той ме гледа и се мъчи да разбере.

Сега чувам гласовете по-ясно — буйни, весели гласове; студентски, а не гласове на охраната. Десетки студенти се движат насам-натам над главите ни.

Чарли започва да се усмихва.

— Голата олимпиада — казва той.

Джил изведнъж проумява.

— Ние сме точно под тях.

— В средата на двора има шахта — напомням им аз, като се подпирам на каменната стена, опитвайки да си поема дъх. — Трябва само да бутнем капака, да се смесим с тълпата и да изчезнем.

Но иззад мен долита дрезгавият глас на Пол:

— Трябва само да се съблечем, да се смесим с тълпата и да изчезнем.

За момент настава тишина. Чарли пръв започва да се разкопчава.

— Измъкнете ме оттук — заявява той с тихичък смях, докато изхлузва ризата си.

Аз смъквам джинсите. Джил и Пол следват примера ни. Започваме да тъпчем дрехите в една от раниците, която се издува до пръсване.

— Ще можеш ли да носиш всичко това? — пита Чарли и пак посяга да вземе двете раници.

Колебая се.

— Знаете, че навън ще има пазачи, нали?

Но Джил вече е отхвърлил всяко съмнение. Почва да се изкачва по скобите.

— Триста голи второкурсници, Том. Ако в такъв хаос не успееш да се изплъзнеш, значи заслужаваш да те хванат.

С тия думи той отваря капака и в тунела нахлува леден въздух. Пол се съживява като по магия.

— Добре, момчета — подвиква Джил, като хвърля последен поглед назад. — Хайде да извадим месото на пазара.

Първото, което си спомням след излизането от тунела, е колко ярко стана наоколо. Мощни улични лампи огряваха двора. Прожектори на охраната шареха по белия сняг. Светкавици на фотоапарати примигваха като светулки.

После идва прегръдката на студа; вятърът вие, заглушавайки дори тропота и възторжените крясъци. Снежинките се топят по кожата ми, оставяйки капки роса.

Най-сетне виждам какво става наоколо. Стена от преплетени ръце и крака се върти покрай нас като безкрайна змия. Пред очите ми се мяркат и изчезват лица — колеги, играчи от футболния отбор, жени, които съм забелязвал на минаване през градчето — но всички те потъват в абстрактната обща картина като късчета от колаж. Тук-там виждам чудновати добавки — цилиндри, плащове на Супермен, голи гърди с всевъзможни картинки — но всичко това се слива в общото цяло, един огромен, ревящ дракон като на китайско празненство, бълващ крясъци, писъци и фойерверки.