Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 130

— Не се инатя. Просто си имам по-важна работа.

Чарли направи гримаса.

— Каква по-точно? Дипломната работа на Пол ли?

Озъбих се, очаквайки Пол да ме подкрепи. Но той мълчаливо стоеше зад тях. Вече цяла седмица се надяваше, че отговорът е само на крачка, че напредвам в борбата с гатанката, макар и мъчително.

— Отиваме в колонадата „Блеър“ — заяви Джил. Имаше предвид редовния петъчен хоров концерт на открито.

— И четиримата — добави Чарли.

Джил внимателно се пресегна и затвори книгата пред мен.

— Кати ще бъде там. Казах й, че идваш.

Но когато отново разгърнах книгата и заявих, че няма да ида, по лицето на Джил се изписа изражение, каквото никога не бе отправял към мен — изражението, което пазеше специално за Паркър Хасет или за някой палячо от курса, дето не си мери приказките.

— Ще дойдеш — изръмжа Чарли и прекрачи към мен.

Но Джил махна с ръка.

— Зарежи го. Да вървим.

И после останах сам.

Отказах се от концерта не заради уязвена гордост, дори не и заради сляпата страст по книгата на Колона. Мисля, че причината бе в сърдечната болка и чувството за провал. Истината е, че обичах Кати, а по някакъв странен начин обичах и „Хипнеротомахия“, ала не успях да покоря нито едната, нито другата. А погледът, който ми хвърли Пол на излизане, говореше красноречиво: той знаеше, че съм загубил борбата срещу гатанката, макар и сам да не го разбирам все още; колкото до последния поглед на Джил — той казваше същото, само че за Кати. Свел очи над три гравюри от „Хипнеротомахия“ — същите, които Тафт щеше да използва след месец за своята лекция, изобразяващи как Купидон се носи през гората в огнена колесница, теглена от жени — аз си мислех за гравюрата на Карачи. Ето че днес малкото момче ме пердашеше, а двете страсти на моя живот гледаха отстрани. Това бе имал предвид баща ми, този урок искаше да науча. Мъките ни не го затрогват. Любовта побеждава всичко.

Две неща най-трудно се приемат в живота, бе казал веднъж Ричард Къри на Пол, провалът и старостта; а те са едно и също. Съвършенството е естествено последствие от вечността — изчакаш ли достатъчно дълго, всичко осъществява своя потенциал. Въгленът се превръща в диамант, песъчинката в перла, маймуната в човек. Просто на нас не ни е дадено през краткия си живот да видим тия преображения и затова всеки провал се превръща в напомняне за смъртта.

Но любовта, струва ми се, е по-особен провал. Тя напомня, че някои преображения, колкото и страстно да ги желаеш, не идват никога; че някои маймуни никога не ще станат хора, та макар и да отлети цяла вечност. Що за маймуна е тая, която дори да разполага с пишеща машина и безконечно време, пак не успява да напечата Шекспир? Да чуя как Кати казва, че иска да сложи точка и че всичко е свършено, би унищожило усещането ми за възможности. Да я гледам под колонадата „Блеър“ как се топли в прегръдките на Доналд Морган би лишило бъдещето ми от перли и диаманти.

И тогава се случи: точно когато потъвах в най-дълбоката бездна на самосъжалението, на вратата се почука. Сетне дръжката се завъртя и Кати влезе както стотици пъти преди. Видях, че под палтото си носи любимия ми пуловер — изумрудения, който отиваше на очите й.