Читать «Мостът на Дрина» онлайн - страница 8

II

Сега трябва да се върнем в онези времена, когато на това място не е имало и мисъл за мост, поне за такъв, какъвто е този.

Може и в ония стари времена някой пътник, минавайки оттук уморен и мокър, да е пожелавал през широката и буйна река да се направи по някакво чудо мост, та и той да може по тоя начин по-бързо и по-лесно да стигне там, дето е тръгнал. Защото, безсъмнено, откак съществуват и минават оттук и преодоляват пречките по пътя, хората винаги са мислили как да се направи на това място прелаз, също както всички пътници винаги мечтаят за удобен път, сигурна дружина и топъл хан. Само че не всяко желание е плодотворно, нито пък всяка мисъл е придружена с воля и сила, която осъществява желанията.

Първият образ на моста, на който е било съдено да се осъществи, е блеснал, разбира се, още съвсем неясно и мъгливо, във въображението на едно десетгодишно момче от близкото село Соколовичи през една утрин на 1516 година, когато го превели тук от неговото село на път към далечния, светъл и страшен Стамбул.

Тогава същата тая Дрина, зелена и буйна планинска река, „която често се мъти“, бучеше тук между голите и пусти каменисти и песъчливи брегове. Градчето и тогава съществуваше, но с друг облик и други размери. На десния бряг на реката, върху стръмния хълм, гдето сега са развалините, беше разположен добре запазеният Стари град — многостенна крепост още от времето на разцвета на босненското кралство, с кули, каземати и насипи, дело на могъщия велможа Павлович. По склоновете под тая крепост и под нейна защита бяха християнските селища Мейдан и Бикавац и наскоро потурчената махала Душче. Долу, в равнината между Дрина и Рзав, гдето по-късно се разви истинският град, бяха само градските ниви, пресечени от път, край който имаше едни дървен старовремски хан и няколко воденици и колиби.

Там, гдето Дрина пресича пътя, бе прочутата „скеля на Вишеград“. Това беше почернял старовремски каик с намръщен, муден лодкар на име Ямак, когото бе по-мъчно да повикаш, когато е буден, отколкото другиго от най-дълбок сън. Той бе човек с грамаден ръст и необикновена сила, но пострадал в многото войни, в които се беше прославил. Имаше само едно око, едно ухо и един крак (другият беше дървен). Без поздрав и усмивка той превозваше стоката и пътниците, капризно и своенравно, бавно и немарливо, но почтено и сигурно, затова за неговата довереност и почтеност се разказваше също както за бавността и своенравието му. С пътниците, които превозваше, не искаше да има ни досег, ни разговор. Дребните медни монети, с които плащаха превоза, хората хвърляха в дъното на черния каик, гдето те по цял ден лежаха в пясък и вода и чак вечерта лодкарят немарливо ги събираше с дървената паница, с която черпеше вода от лодката, и отнасяше в своята колиба на брега.