Читать «Мостът на Дрина» онлайн - страница 6

Не може нито сватба, нито погребение да мине през моста, без да спре на капията. Тук обикновено сватбарите се приготвят и подреждат, преди да влязат в чаршията. Ако времената са спокойни и безгрижни, черпят се с ракия и запяват, повеждат хоро и често пъти се забавят много повече, отколкото са мислили. А при погребение носачите винаги оставят мъртвеца за малко, за да си починат тук, на капията, дето и без това е протекла голяма част от живота му.

Капията е най-важната точка на моста, също както мостът е най-важната част от града или както един турски пътник, когото вишеградчани нагостили добре, е отбелязал в своя пътепис: „Тяхната капия е сърцето на моста, а той е сърцето на тоя град, който трябва да остане в сърцето на човека“. Тя показва как старите майстори, за които се разправя в приказките, че са се борили с вили и всякакви чудесии и са могли да вграждат живи деца, са имали усет не само за здравината и хубостта на строежите, но и за ползата и удобството, които и най-далечните поколения ще имат от тях. И когато човек опознае тукашния живот и размисли добре, трябва да се съгласи, че наистина малко хора в Босна имат такива удобства и удоволствия, каквито и последният гражданин може да има на капията.

Разбира се, зимата не влиза в сметката, тъй като тогава през моста минава само оня, който е принуден да мине, пък и той ускорява крачка и навежда глава под студения вятър, дето непрестанно духа над реката. Тогава, разбира се, не се спират на откритите тераси на капията. Но във всяко друго време капията е истинска благодат за мало и голямо. Тогава всеки тукашен гражданин може във всяко време на денонощието да излезе на нея и да седне на софата или да се позабави там по работа или на разговор. Издадена и извисена на петнайсетина метра над зелената буйна река, тая каменна софа плува в простора над водата, между тъмнозелените бърда от три страни, небето и облаците или звездите над себе си и отворения хоризонт над реката, като тесен амфитеатър, който сините планини затварят в дъното.

Колко везири и богаташи на тоя свят могат да изнесат на такова място своята радост или грижа, своето доволство и денгубие? Малко, твърде малко. А колко паши в потока на столетията и в реда на поколенията са прекарали тук зори и вечери или нощни часове, когато целият звезден свод незабелязано се мести над човека! Много и много от нас са седели тук, облегнали се и прислонили се към гладкия дялан камък, и при вечната игра на светлината по планините и облаците на небето са разплитали вечно същите, но винаги различно сплетени конци на нашите градски съдбини. Някой някога казвал (наистина той бил чужденец и говорел на шега), че тая капия е оказала влияние върху съдбините на града и върху самия характер на неговите жители. В тези безкрайни седения, казвал тоя чужденец, трябва да се търси обяснение за склонността на много от гражданите към размишления и мечтания и една от главните причини за онова меланхолично безгрижие, с което се отличават жителите на градчето.