Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 2

— Нали ти казах, че не знам бе, муле?

— Че питай го.

Високият пристъпи напред:

— К’во правиш, шефе? Крепиш стената ли? — Нестор се приведе напред с опрени на коленете ръце, тресейки се от грухтелив смях.

— Всъщност — рече им Мариус с тъй сериозен тон, че беше почти тържествен, — чакам да връча някому титлата на градски глупак. Победителят трябваше да ми зададе най-глупавия въпрос. Поздравления. Печелиш.

Гърчавият шляпна приятеля си по рамото.

— Видя ли бе? Цяла нощ ти разправям колко съм забавен, а ти ни веднъж не се изкикоти. А сега имам нова длъжност, сигурно по-добре платена от твоята.

— О, да, бива те в забавленията — увери го приятелят му, дордето двамата се олюляваха в далечината. — Иди в театъра, ще изнасят „Конспирацията за короната“ за кмета. Тебе да пуснат на сцената — ей това ще е забавно.

Настроението на Мерик се развали. Бе видял въпросната пиеса преди няколко години. Макар показваните в нея двама крадци да бяха с други имена, бе сигурен, че изобразяват Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър. Някога Ройс и Мерик бяха изключително близки приятели — по времето, когато бяха убийци за Диаманта. Приятелството им бе загинало преди седемнадесет години в топлата лятна вечер, в която Ройс бе убил Джейд.

Макар да не бе присъствал, въображението на Мерик бе пресъздавало сцената безброй пъти. По онова време Ройс още нямаше белия си кинжал, още използваше два извити харола с черни дръжки. Познаваше техниката му достатъчно добре да си представи как тихо разсича Джейд с двете остриета едновременно. Мариус не се интересуваше, че друг беше подвел Ройс или че последният не е знаел самоличността на жертвата си. Знаеше само, че обичаната от него жена бе мъртва — и че най-добрият му приятел бе отнел живота й.

Бяха минали почти две десетилетия, а Ройс и Джейд все още го преследваха. Не можеше да помисли за единия, без другият да изникне в съзнанието му. Не можеше и да понесе да забрави. Обичта и омразата се бяха сплели завинаги, оформяйки твърде стегнат за развързване възел.

Шум и викове откъм кабинета на Ариста върнаха Мерик в действителността. Той провери оръжието си и прекоси улицата.

* * *

— Ваше Височество? — попита войникът, влизайки в кабинета.

Две кървясали очи сред разчорлена коса го погледнаха над разхвърляното бюро. Принцеса Ариста прецени посетителя за миг. Облеченият в броня мъж излъчваше отегчение.

Това няма да мине добре, помисли си тя.

— Викали сте ме? — рече той, скривайки раздразнението си само отчасти.

— Да, Ренкуист — отвърна тя, умът й най-сетне намерил прилежащото към лицето име. Не бе спала от два дни и се съсредоточаваше трудно. — Повиках те, за да…

— Принцесо, не можете да ме призовавате, когато ви скимне. Очаква ме армия, която да ръководя — и война, която да спечеля. Нямам време за бъбрене.

— Бъбрене? Не бихте повикала тук, ако не беше важно.

Ренкуист извъртя очи.

— Трябва да отведеш войската извън града.

— Моля?

— Няма начин. Хората ти създават проблеми. Получавам ежедневни доклади за войници, които тормозят търговци и разрушават имущество. Даже имаше и обвинение в изнасилване. Трябва да ги отведеш извън града — някъде, където да бъдат държани под контрол.