Читать «Силата» онлайн - страница 87
Л. Дж. Смит
Пръстите на Каси стиснаха някаква дреха от сухото пране до нея. Опита се да се съсредоточи върху силата на инструментите, върху топлината, която излъчваха на местата, където докосваха кожата й. После изтласка мисълта със съзнанието си, оформяйки я в думи.
Изпусна въздуха си. Дъг й се ухили.
— Много добре — каза той.
Беше празно перчене и всички го знаеха, но Каси се почувства по-добре. Незабелязано изтри потните си длани в прането и се изправи.
— Да вървим — рече тя.
Диана беше права — не й беше студено със символите на водач на сборището и бялата рокля. Навън небето беше ясно и земята беше притихнала, чуваше се само шумът на вълните. „Да, затишие пред буря“ помисли си Каси. Някак напрегнатото спокойствие заплашваше да избухне в хаос всеки момент.
Мелани каза:
— Вижте луната.
Стомахът на Каси се сви.
Приличаше на полумесец — сребърен диск, отхапан от едната страна. Каси обаче усети нещо нередно. Не беше полумесец, а пълнолуние и нещо закриваше, затъмняваше диска. Каси гледаше как мракът завладява един светъл свят.
Стори й се, че забеляза как сянката се премести и покри още по-голяма част от бяла повърхност.
— Хайде — отсече тя.
Тръгнаха нагоре по мократа улица, към носа. Минаха край къщата на Сюзан и гръцките колони — сиви грамади на лунната светлина. Минаха покрай тъмната къща на Шон. Водата се стичаше от двете страни на пътя в малки реки. Минаха покрай къщата на Каси.
Стигнаха празното място на номер тринайсет.
Изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато празнуваха Хелоуин — тогава бяха запалили огън и бяха призовали духа на Черния Джон. Мястото беше празно. Изоставено. Голо. Тук нямаше никого.
— Това някакъв номер ли е? — попита рязко Ник. Каси поклати несигурно глава. Тихият глас в главата и мълчеше. Погледна на изток към луната и отново изпита шок.
Тя беше видимо по-малка, полумесецът вече беше много тънък. Сянката не беше черна или сива, а тъмнокафеникава.
— Десет минути до пълното затъмнение — каза Мелани.
— След около половин час ураганът ще достигне сушата — обади се Адам.
Нов вятър се изви около тях. Краката на Каси в тънките бели обувки, които Диана й беше донесла, бяха мокри.
Стояха объркани. Каси се заслуша в звука от разбиващите се в основата на скалата вълни. Сетивата й бяха нащрек и търсеха, но нищо не се случваше. Минутите се влачеха и нервите й се опънаха до скъсване.
— Вижте! — прошепна Диана.
Каси вдигна отново поглед към луната.
Тъмнокафява сянка поглъщаше последната тънка нишка светлина. Каси видя как я скри, сякаш примигна пламък на свещ. После ахна.
Не искаше да го прави и се засрами, но и всички останали бяха направили същото. Защото луната не беше просто затъмнена, не беше като при новолуние, дори не беше кафеникава. Когато сянката я скри, тя стана червена, наситено и зловещо червена като засъхнала кръв. Беше високо в небето и се виждаше идеално, светеше подобно на въглен с неестествена светлина.
После някой се задави, а Шон изписка.
Каси се обърна бързо и успя да види какво се случва. На празното място пред тях се появи нещо. Оформи се правоъгълна сграда и докато Каси гледаше, тя ставаше все по-солидна и солидна. Виждаше се стръмен заострен покрив, дървени стени, малки несиметрично поставени прозорци. Врата, изработена от масивни дъски. Приличаше на старото крило на къщата на баба й, оригинална постройка от 1693 година.
