Читать «Пазителят на монетния двор» онлайн - страница 160

Не се поколебах. Нито пропуснах целта. Първия мъж прострелях в лицето и макар че не го убих, със сигурност щеше да умре от глад, защото устата му беше раздробена, а втория пронизах в сърцето, ако изобщо имаше такова. Въпреки че беше изпръскан с кръвта на единия убиец, Нютон не пострада, макар че трепереше като лист.

— Вижте какво направиха с редингота ми — оплака се той и пъхна пръста си в дупката от шпагата на нападателя.

— По-добре там, отколкото в корема ви — отвърнах аз.

— Вярно е.

Нютон реши, че трябва да влезе в пивницата и да изпие чаша бренди, за да се успокои.

— Още веднъж съм ви задължен лично на вас и на отличната ви стрелба — каза той, поднесе чашата към устните си и благодарно я пресуши. Все още беше блед. — Откровено казано, не предполагах, че ще се опитат да ме убият посред бял ден.

— Не знаем дали няма да опитат отново.

— Едва ли ще бъдат онези двамата.

— Може да опитат други. Отсега-нататък трябва да се движим из града само с карета.

— Да — съгласи се той, почти останал без дъх от уплаха. — Вероятно имате право. С карета ще бъде по-безопасно.

Пристигна енорийският полицай и Нютон му каза, че са ни нападнали двама обикновени разбойници, които се опитали да откраднат портфейла му.

— Защо му казахте това? — попитах го аз, след като полицаят си тръгна.

— Защото щях да предположа, че случаят е такъв, ако не знаех за заговора на „Зелените ленти“ — обясни той. — Не виждам причина всички да разберат, че е имало покушение върху живота ми. Не трябва да правим, нито да казваме нищо, което да предупреди заговорниците, преди лорд Халифакс да е готов да предприеме действия срещу тях.

— Не трябва да оставате сам, докато всичко това не свърши.

— Да, имате право. Елате на Джърмин Стрийт. Поне докато тази история приключи.

И известно време живях в дома на Нютон.

Госпожица Бартън избягваше да остава насаме с мен, но в един особено мразовит ден, докато почиваше в стаята си, се озовахме сами. Нямах представа как да подхвана темата за очевидното й отчуждение от мен, но чувствах, че трябва да кажа нещо или щях да се пръсна.

— Искате ли да играем на дама, госпожице Бартън?

— Не, благодаря. Чета.

— Хайде да поиграем. Станал съм много добър след последната ни среща. Уча се от стила на игра на доктора.

Тя прелисти страницата. Мълчанието й беше красноречиво.

— Госпожице Бартън, онова, което се случи между нас, ми дава основание да ви попитам дали е възможно отново да ме приемете за приятел.

Тя не отговори и продължи да чете книгата си.

— И дали има вероятност да намерите в сърцето си прошка за мен.