Читать «Сити» онлайн - страница 201

— Не исках да го убиваме. Но Франсишко настоя. Не исках да го прави.

— А аз? Какво ще кажеш за мен? И мен ли искаше да убият?

— Не — отвърна той. — Не. — Джейми разтърси глава, без да откъсва поглед от мен. Въздъхна. — Франсишко искаше да те убием. Бях му казал колко близо си до разкриването на нещата. Когато ми спомена, че искаш да говорим за някакъв факс за Мартин Белдекос, прерових бюрото ти и го взех. Но си знаех, че накрая пак ще разнищиш всичко.

Той глътна уискито си.

— Казах на Франсишко, че убийството на Белдекос е абсолютна глупост. То изведнъж повиши страшно много рисковете. Внезапно престъплението ни не беше повече чиста технология, а се превърна в убийство. Две убийства вече ставаха повече от очевидни. Но той въпреки всичко задейства машината. Когато разбрах за случилото се с теб в Бразилия, направо побеснях. Но вече нямаше какво да направя.

Повярвах му.

— Защо организира отвличането на Изабел?

Джейми ме стрелна с поглед.

— Не Изабел се опитвахме да отвлечем, а теб.

— Мен?

— Да. Според мен това беше единственият начин да те измъкнем от играта, като останеш жив. Казах на Франсишко, че това ще да даде време да заличим следите си и да потулим нещата. А ако не те бяхме отвлекли, Франсишко вече щеше да те е убил. Знаех, че си споделил доста неща с Изабел, така че ми се стори добра идея да отвлечем и нея.

Спомних си, че бях споменавал на Джейми как съм обсъждал Франсишко Арагао с Изабел. И като си помисля как ме убеждаваше да й нямам вяра!

— Освен това Изабел беше съвършеното прикритие — продължи той. — Всичко беше направено така, че да изглежда като обикновено отвличане в Рио. И наистина свърши работа. Дори и след като успя да се измъкнеш, ти беше толкова ангажиран с преговорите, че забрави всичко останало.

— Защо не нареди да я освободят?

— Исках. Но след като се намеси полицията, Франсишко се заинати да я убиваме. Похитителите пък първоначално поискаха откуп. Беше истински хаос. — Той вдигна молещия си поглед от чашата си. Лицето му беше бледо и набраздено от напрежението на последните месеци. Направо беше изумително, че не го бях забелязал по-рано; но пък и той се бе прикривал добре.

— Значи това беше причината искането за откуп да отпадне толкова бързо в края?

— Да. Но ние бяхме постигнали компромис. Щяхме да я оставим жива, но без да я освобождаваме, като накараме семейството й и „Декер“ да си мислят, че е убита.

— И през цялото време, докато бях в къщата ти и те питах за мнението ти какво става, ти си знаел къде е тя?

Той кимна.

— Тук поне можех да те държа под око. И когато видях, че опитите ти да раздвижиш властите не доведоха до резултат, се успокоих. До момента, в който прочетох документите на „Блумфийлд Уайс“ относно „Декер“ на масата. Не можех да допусна такъв развой. Погълнеха ли „Декер“, схемата ни щеше да гръмне само след дни.

— И използва Изабел, за да ме принудиш да отменя поглъщането?

Джейми се втренчи в чашата си.

— Струваше си да се опита. Трябваше да предприемем нещо.

Отпих от уискито си. Тук, на четири очи с Джейми, на чашка в къщата му, както го бяхме правили толкова пъти, направо изглеждаше абсурдно, че обсъждаме такива неща като пране на пари и убийство. Само преди три месеца тази част от живота му, от седем сутринта до осем вечерта в Сити, ми бе изглеждала пълна мъгла. Сега вече знаех.