Читать «Философско разследване» онлайн - страница 183

После не си казаха почти нищо. Няколко минути Джейк мълча и му позволи да държи ръката й. Опита да си спомни кога за последен път мъж бе държал ръката й. Баща й се бе опитал да го стори, докато умираше в болницата, но тя се дръпна. Ала сега нещата бяха различни. Вече не изпитваше омраза. Сега беше време за състрадание. За загриженост. Дори за любов, може би.

Джейк го остави сам през няколкото минути, които му оставаха. Би напуснала затвора, ако можеше. Нямаше нерви за онова, което щеше да последва. Но Законът за наказване на убийците от 2005-а изискваше като старши детектив полицай тя да присъства на изпълнението на присъдата.

Наблюдаван от двайсетина души, без да се броят милионите, които го гледаха по телевизията, Естерхази посрещна наказанието колкото е възможно по-смело, като се имаше предвид, че беше завързан с ремъци за болничната количка, когато техническият изпълнител извади спринцовката. Един-двама от зрителите шумно ахнаха, когато светлината от остъкления покрив се отрази в иглата — досущ вдигната сабя. Естерхази извърна глава от телевизионните камери и мълчаливо зачака. Техническото лице почисти иглата с памук и въздухът се изпълни с мирис на антисептични вещества.

Часовникът на затвора още удряше полунощ, когато иглата проникна във вратната му вена и техническият изпълнител натисна буталото на спринцовката. Комата настъпи почти мигновено.

После закараха тялото в главната зала за съхранение и го прехвърлиха в очакващото го чекмедже под огромното стъклено око на купола. Прикрепиха жици и тръбички към голата снага на Естерхази и когато техническото лице се увери, че всичко е на мястото си и функционира, чекмеджето плавно се затвори.

Джейк изчака, докато телевизионните камери си отидоха, и се приближи да прочете какво изписва на екрана техническият изпълнител. Епитафът на Естерхази бяха стиховете от „Пуста земя“ от Томас Стърнс Елиът, следващи строфата за момичето със зюмбюла.

„Ръцете ти пълни със цветя, косата влажна, аз не можех да говоря и очите ми гаснеха, и аз не бях ни жив, ни мъртъв и не знаех нищо. Гледах в сърцето на светлината, в мълчанието. Oed’ und leer das Meer.“

Джейк избърса сълзата от окото си, взе зюмбюла и излезе навън, на слънце.

Как да ви разкажа как се чувства човек, когато до края на живота си лежи в това чекмедже и отива незнайно къде? Как да ви опиша това?

Образът може би е този: Светът въпреки вибрациите на ефира, който го пронизва, е тъмен. Един ден обаче човекът отваря виждащите си очи и става светло.