Читать «Верига от улики» онлайн - страница 210
Ридли Пиърсън
„Всичко развалиха!“, помисли Дарт, много ядосан от това, че Хейт беше оторизирал акцията, знаейки при това, че по този начин ще се окаже в опасност доказателственият материал.
Без да му е ясно откъде му дойде тази сила, Дарт се втурна в тъмнината, за да попречи на Проктор да стигне до компютъра, всеки мускул, всяко сухожилие се измъчваха от болка. Двамата се сблъскаха и Дарт падна тежко, точно когато от стената задейства аварийното осветление. Проктор с енергично движение се отдръпна и се изправи на крака.
Дарт надигна револвера и постави пръст на спусъка.
Русокосият охранител беше нацелил оръжието си върху Дарт.
Прозвуча изстрел малко преди Дарт да ослепее от болка. Лицето му като че ли експлодира, като в същото време слухът му излезе от строя и той се разплака. Плачеше на висок глас за Зелър и за приятелите, които беше загубил, за майка си и за загубените души. Погълнат от непреодолима бяла светлина и лишен от слух, той се сви на топка и отпадна от света, както пада човек, хвърлен от канара. Безтегловен и сюблимен.
45.
Над Дарт се появи неясният и загрижен образ на Хейт и Дарт се учуди защо първият му контакт със смъртта трябва да е бившият му сержант, човек, с когото никога не е бил особено близък. Би предпочел да беше Аби. Би предпочел разговор със Зелър. Едно бронзово и голо тяло, може би. Всичко друго, само не и Хейт.
Чувстваше се така, сякаш беше в морето и се олюляваше заедно с вълните. Усещането беше успокояващо и приятно.
— Можеш ли вече да ме чуеш? — попита високо сержантът.
Образът му продължаваше да бъде неясен, привидение от пара.
— Махай се — промърмори Дарт, който предпочиташе сън, а не кошмар. — Остави ме на мира.
— Зашеметяващи бомби и запалителни гранати — обясни сержантът с нотка на оправдание в гласа си. — Играчките на хората от спешната намеса — додаде той.
Дарт се досети, че люлеенето беше от носилката. Все още не виждаше добре.
— Слухът ти ще се възвърне — успокои го високо Хейт.
В този момент се появи болката, като че главата му беше затисната от един тон тухли.
— Може би те боли глава — чу той глас зад себе си.
— Не, по дяволите — изведнъж ясно изрече Джо Дарт. Той премигна няколко пъти, желаейки да прогони част от неприятното усещане и опитвайки се да се ориентира кой от кръговете беше сержантът. Избра си един, който се навеждаше над него. — Защо? Защо след всичко това избързахте? Господи… — Мислите му се загубиха заедно с гласа. В гърдите му бушуваше гняв, но тъй като не беше налице физическа енергия, която да го подкрепи, той замря, победен. Дарт чувстваше как всеки момент може да се разплаче със сълзи. Изтощение. Съжаление към себе си.
— Не, не — дочу пак гласа на Хейт.
—
