Читать «Вечен живот» онлайн - страница 14

Дали сключваме бракове, дали имаме деца? Понякога. Самата аз съм била омъжена. Тези неща са си проблемни — ако се омъжиш за обикновен човек, независимо колко го обичаш, той ще остарее и ще умре, а ти — не. Така че в някакъв момент или трябва да му кажеш за себе си, или да го оставиш да се чуди какво се случва. Или единият от вас си има тайна, или и двамата. Ако се омъжиш за безсмъртен пък… Е, трябва да се подготвиш за един дъъълъг брак. Най-лошото е, че ако се омъжиш за някого, който не е аефрелифен, и имате деца, да гледаш как тези деца ще остареят и ще умрат е дори по-кошмарно от това да гледаш как любимият ти остарява и умира. Повече по въпроса ще ви разкажа по-нататък.

Четири часа, три кафета еспресо и един пакет с чипс „Ахой!“ по-късно щурмувах Уест Лоуинг. Минах през целия град за по-малко от десет минути. Не беше точно метрополис. Завих обратно и тръгнах отново през него, обикаляйки кварталите и следвайки виещите се пътища из покрайнините. Не знаех какво търся. Знак. Какъвто и да е — съвсем буквален, като например „Завийте наляво за Ривърс Едж“ или метафоричен — като горящ храст или светкавица, която да ме насочи в правилната посока.

Две минути по-късно отново бях извън града. Отбих встрани от пътя, опрях чело върху волана и блъснах с длани по таблото.

— Настасия, ти си идиотка. Ти си тъпа, шибана идиотка, която си е заслужила всичко това.

Всъщност си бях заслужила много по-лоши неща, но по принцип гледам да не се осъждам прекалено строго.

След няколко минути, прекарани в размисъл, излязох от колата и тръгнах към гората край пътя. От известно време не бяха минавали други коли. Когато навлязох достатъчно навътре сред дърветата, за да не ме забележи някой от пътя, коленичих и поставих разтворените си длани върху земята. Произнесох няколко думи, толкова стари думи, че звучаха като поредица от несвързани срички. Думи, които са били древни още когато съм се родила.

Думи, които разкриват скритите неща.

Това беше едно от малкото заклинания, които знаех. Не можех да си спомня последния път, когато го бях използвала. Дали не беше през деветдесетте, за да си открия ключовете?

Затворих очи и след минута изплувалите в мрака зад клепачите ми изображения започнаха да се проясняват. Видях път, завой, силуета на яворово дърво с листа, обагрени в есенни краски. Видях къде трябваше да отида.

Поех си дълбоко дъх и се изправих. Нападалите клонки и листа там, където бях опряла дланите си, се разпадаха на прах. Детелините бяха изсъхнали, умираха, след като мъничкото ми заклинание беше изсмукало живота от клетките им. Два отпечатъка от разруха бележеха местата, от които бях извлякла силата си. Защото това е начинът, по който ние, безсмъртните, го правим — за да използваме магика, ние изтръгваме силата от нещо друго. Или поне повечето от нас го правят по този начин.

Върнах се в колата и поех отново по виещите се пътища, които водеха във и около малкото градче. Започнах да се оглеждам внимателно, опитвайки се да почувствам къде се намирам. Знаех, че съм минала оттук преди едва десет минути, но този път оглеждах всяко дърво, всеки черен път.